Читать «Нашите предци» онлайн - страница 153

При всяко ново обещание, изтръгнато от двамата лейтенанти, Виола се качваше на коня и отиваше да разкаже всичко на Козимо.

— Знаеш ли, че англичанинът е склонен на това и това… Неаполитанецът също… — крещеше му в момента, в който го видеше кацнал мрачен на някое дърво.

Козимо не отговаряше.

— Това е абсолютната любов — настояваше тя.

— Пълни глупости, всички сте глупаци! — викаше Козимо и изчезваше.

Това беше жестокият начин, по който се обичаха сега, и не намираха път да излязат от тази ситуация.

Английският флагмански кораб трябваше да отплава.

— Вие ще останете, нали? — попита Виола сър Осбърт.

Сър Осбърт не се яви на борда и бе обявен за дезертьор. От солидарност и увлечен в съревнованието, дон Салваторе също остана.

— Те дезертираха! — обяви триумфално Виола на Козимо. — За мен! А ти…

— А аз??? — изкрещя Козимо с толкова страшен поглед, че тя повече не продума.

Сър Осбърт и Салваторе ди Сан Каталдо, дезертьори от флотовете на съответните монарси, прекарваха дните си в кръчмата в игра на зарове, бледи, неспокойни, като се опитваха да се разорят взаимно, докато Виола бе на върха на недоволството от себе си и от онова, което я заобикаляше.

Яхна коня и се отправи към гората. Козимо бе на един дъб. Тя спря отдолу, на една поляна.

— Уморих се.

— От онези ли?

— От всички вас.

— А!

— Те ми дадоха най-големите доказателства за любов.

Козимо се изплю.

— … Но не ми стигат.

Козимо вдигна очи към нея.

А тя:

— Ти не вярваш, че любовта е пълно отдаване, отказване от себе си…

Стоеше там, на поляната, красива като никога, и нищо не му струваше да разтопи тази студенина, която сковаваше чертите й, да сломи нейното високомерие, да я вземе пак в прегръдките си… Можеше да каже нещо, каквото и да е, за да се намерят отново. Можеше да попита:

— Кажи ми какво искаш да направя, готов съм… — И за него щеше да настъпи щастие, щастие за тях двамата, без следа от сенки.

Вместо това промълви:

— Не може да има любов, ако не се стремим с всички сили да бъдем себе си.

Виола не беше съгласна и изглеждаше уморена. Ала все пак можеше да го разбере, всъщност тя беше го разбрала в дълбините на душата си и на устата й бе да каже: „Ти си такъв, какъвто те искам…“, и веднага да се качи при него… Прехапа устна и каза:

— Бъди себе си, но сам.

„Ала тогава е безсмислено да бъда себе си…“ — ето какво искаше да каже Козимо. А процеди:

— Щом предпочиташ тези два червея…

— Не ти позволявам да презираш моите приятели! — изкрещя тя, докато си мислеше: „Аз се интересувам само от тебе, само заради тебе правя всичко онова, което правя!“.

— Единствено аз мога да бъда презиран.

— Начина ти на мислене!

— Той и аз сме едно цяло.