Читать «Нашите предци» онлайн - страница 152

— Внимавайте! — извика от дървото. — Не сядайте на седлата!

Двамата офицери енергично вдигнаха глави.

— What are you doing up there? Как си позволявате? Come down!

Зад тях се чу шумолящият смях на дона Виола.

Лейтенантите бяха силно притеснени. Имаше и трети, който, изглежда, бе присъствал на цялата сцена. Положението ставаше твърде сложно.

— In any way — казаха, — ние оставаме солидарни.

— За нашата чест!

— Никой от нас няма да се съгласи да дели милейди с когото и да било!

— Докато сме живи!

— Но ако един от вас реши да се съгласи…

— В този случай пак ще бъдем солидарни! Ще приемем заедно!

— Добре! А сега се махайте!

При този нов развой на разговора Козимо си загриза пръста от яд, че е бил готов да предотврати отмъщението.

„Тогава така да бъде!“ — И се оттегли сред листата.

Двамата офицери се метнаха на седлата. „Сега ще изкрещят“, помисли си Козимо и понечи да си запуши ушите. Чу се двоен вик. Лейтенантите бяха седнали върху два таралежа, скрити под седлата им.

— Предателство! — И се стовариха на земята, като подскачаха, крещяха, въртяха се и сякаш обвиняваха маркизата. Но дона Виола, още по-ядосана от тях, извика нагоре:

— Чудовищна зловредна маймуно! — Започна да се изкачва по стеблото на индийския кестен и толкова бързо изчезна от полезрението на двамата офицери, та те решиха, че земята я е погълнала.

Между клоните Виола се озова лице в лице с Козимо. Гледаха се с изпепеляващ поглед и в този свой гняв бяха чисти като архангели. Сякаш искаха да се разкъсат един друг, когато жената възкликна:

— О, скъпи мой! Такъв, такъв те искам, ревнив, неумолим!

Вече бе метнала ръце на врата му и се прегръщаха, а Козимо изпадна в безпаметство. Тя се залюля в обятията му, отдели лице от неговото, като че разсъждаваше, и заключи:

— Обаче и тези двамата колко ме обичат, видя ли? Готови са да ме делят помежду си…

Козимо едва не се нахвърли срещу нея, после се изкатери още по-високо сред клоните, захапа листата и взе да удря главата си о ствола:

— Това са два червеяяяяя!..

Виола се бе отдалечила от него с каменно изражение.

— Имаш много да учиш от тях. — Обърна се и припряно слезе от дървото.

На двамата ухажори не им оставаше нищо друго, освен, забравяйки за предишните си пререкания, да започнат търпеливо да си вадят един на друг бодлите. Дона Виола ги прекъсна.

— Бързо, елате в моята каляска!

Изчезнаха зад павилиона. Каляската потегли. На индийския кестен Козимо покри лицето си с ръце.

Заредиха се дни на терзания за Козимо, но и за двамата бивши съперници. Впрочем надали и за Виола това бе време на радост. Аз мисля, че маркизата тормозеше другите само защото искаше да тормози сама себе си. Двамата знатни офицери бяха непрекъснато около нея, неразделни — под прозорците й, поканени в нейния салон или в томително очакване сами в кръчмата. Тя ги ласкаеше и двамата и искаше от тях все нови и нови доказателства за любовта им, на което те откликваха с готовност и вече бяха съгласни не само да я имат наполовина, но дори да я делят с други; тръгнали по наклона на отстъплението, не можеха да се спрат, всеки подтикван от желанието най-после да успее по този начин да я умилостиви и да получи обещаното, като същевременно оставаха свързани помежду си от честната дума, която си бяха дали, заедно разяждани от ревност, от надеждата да я уталожат, но и от предчувствието за деградация, в чието тресавище се усещаха въвлечени.