Читать «Нашите предци» онлайн - страница 154

— Тогава сбогом. Заминавам още тази вечер. Няма да ме видиш повече.

Виола изтича до вилата, приготви си багажа и замина, без да каже нищо на лейтенантите. Удържа на думата си. Не се върна повече в Омброза. Отиде във Франция, където историческите събития помогнаха на волята й да устои, докато нейното единствено желание бе да се върне.

Избухна Революцията, после войната. Маркизата, отначало заинтересувана от новия ход на събитията (беше в entourage на Лафайет), впоследствие емигрира в Белгия и оттам — в Англия. Сред лондонската мъгла по време на дългите войни срещу Наполеон бленуваше за дърветата на Омброза. След това се омъжи отново за един лорд, свързан с Индийската компания, и се установи в Калкута. От терасата си гледаше горите, дърветата, по-странни от тези в градината на нейното детство, и й се струваше във всеки момент, че вижда Козимо да си проправя път сред листата. Но беше сянката на някоя маймуна или пантера.

Сър Осбърт Касълфайт и Салваторе ди Сан Каталдо останаха свързани на живот и смърт и се отдадоха на авантюристични пътешествия. Виждаха ги в игралните домове във Венеция, в Гьотинген в Теологическия факултет, в Петербург в двора на Екатерина ІІ, после следите им се изгубиха.

Козимо остана дълго да блуждае из горите, одрипавял и отказващ да се храни. Плачеше с глас, като новородено, и птиците, които някога бягаха на ята при вида на този точен стрелец, сега се приближаваха по върховете на дърветата наоколо или летяха около главата му, врабчетата чирикаха, щиглеците писукаха, гургулицата гукаше, дроздът чуруликаше, чучулигата пееше. От хралупите излизаха катеричките, сънливците, полските мишки, цвърченето им се присъединяваше към хора и така брат ми се движеше сред облак от жални звуци.

После дойде времето на разрушителната жестокост: всяко дърво, след като го започнеше от върха и го обрулваше листо по листо, бързо заприличваше на гол скелет като през зимата. Сетне Козимо се изкачваше отново на върха и прекършваше всички вейки, докато не останеха само най-дебелите клони, пак се изкатерваше и с ножче чоплеше кората. Из гората се появиха одрани белезникави растения, които имаха страшен, наранен вид.

В цялото това настървение нямаше вече гняв спрямо Виола, а само разкаяние, че я е изгубил, че не е съумял да я задържи при себе си, че я е наранил с несправедливата си и глупава гордост. Защото, сега го проумяваше, тя винаги му бе оставала вярна и ако влачеше подир себе си ония двама мъже, то бе, за да покаже, че цени само Козимо, достоен да бъде нейният единствен възлюбен, и всички онези екстравагантности и изблици не бяха нищо друго освен неистово желание да направи тяхната любов още по-силна, не приемайки, че е достигнала един своеобразен връх, а той, той не бе разбрал нищо и дотолкова я бе озлобил, та накрая я изгуби.

Няколко седмици остана в гората сам, което не беше се случвало никога преди; нямаше го дори и Отимо Масимо, защото Виола си го бе взела. Когато брат ми пак се появи в Омброза, беше променен. Вече и аз не можех да се заблуждавам: този път наистина Козимо бе полудял.