Читать «Нашите предци» онлайн - страница 151

А дона Виола:

— Скъпи мои приятели! Приберете тези саби, моля ви! Може ли така да плашите една дама? Смятах този павилион за най-тихото и тайно място в парка и ето, тъкмо бях задрямала и ме събужда дрънчене на оръжия!

— Но, милейди — осмели се англичанинът, — не бях ли поканен тук от вас?

— Вие сте тук, за да чакате мен, госпожо… — намеси се неаполитанецът.

От устните на дона Виола се изплъзна лек смях като пърхане на криле.

— А, да, да, бях поканила вас… или вас… Ох, тази моя занесеност… Тогава, какво чакате? Влизайте, заповядайте, моля…

— Милейди, мислех, че сте поканили само мен. Заблудил съм се. Моите почитания и ви моля за разрешение да се оттегля.

— Аз исках да кажа същото, госпожо, и да се оттегля.

Маркизата се засмя.

— Добри мои приятели… Мили мои приятели… Толкова съм разсеяна… Мислех, че съм поканила сър Осбърт в един час… а дон Салваторе в друг… Не, не, извинете ме: в един и същи час, но на различни места… О, не, не може да е така… Ами след като и двамата сте тук, защо не седнем и не поговорим като възпитани хора?

Лейтенантите се спогледаха, после се извърнаха към нея.

— Трябва ли да разбираме, маркизо, че откликнахте на вниманието, което ви засвидетелствахме, само за да се подиграете и с двамата?

— Защо, добри ми приятели? Напротив, напротив… Вашата настойчивост не можеше да ме остави безразлична… И двамата сте толкова мили… Това е моята мъка… Ако предпочета елегантността на сър Осбърт, ще загубя вас, мой пламенен дон Салваторе… А избирайки жарката страст на лейтенант Сан Каталдо, трябва да се откажа от вас, сър! Ох, защо така… защо така…

— Какво защо така? — попитаха в един глас офицерите.

А дона Виола със сведена глава:

— Защо не мога да бъда с двамата едновременно?…

От горе, от индийския кестен се чу пращене на клони. Беше Козимо, който не можеше да си намери място. Лейтенантите бяха така погълнати от разговора, че не го чуха. Направиха крачка назад.

— Това никога, госпожо.

Маркизата вдигна хубавото си лице и на него се изписа най-прекрасната й усмивка.

— Тогава аз ще принадлежа на онзи от вас, който, като доказателство за своята любов и за да ми се хареса във всичко, пръв обяви готовност да ме дели със съперника си!

— Госпожо…

— Милейди…

Двамата лейтенанти, наведени пред Виола в сух прощален поклон, се обърнаха един към друг и си подадоха ръка.

— I was sure you were a gentleman, Signor Cataldo — каза англичанинът.

— Не съм се съмнявал във вашата чест, господин Осберто — отвърна неаполитанецът.

Обърнаха гръб на маркизата и се отправиха към конете си.

— Приятели мои… Защо така се обидихте… Глупчовци… — бъбреше Виола, но те бяха сложили вече крак на стремената.

Това бе моментът, който Козимо чакаше, като предвкусваше подготвеното отмъщение: и за двамата съперници имаше болезнена изненада. Като видя обаче достойното им поведение спрямо безцеремонната маркиза, той внезапно се почувства на тяхна страна. Прекалено късно! Ужасното оръжие на отмъщението не можеше вече да бъде отстранено! В рамките на една секунда Козимо великодушно реши да ги предупреди: