Читать «Нашите предци» онлайн - страница 150

И ето, една сутрин току под балкона минава англичанинът. Виола е на прозореца. Усмихват се един на друг. Маркизата уж нехайно пуска една бележка. Офицерът веднага я улавя, прочита я, покланя се, целият червен, и изчезва. Среща! Англичанинът е щастливецът! Козимо се закле да не го остави на мира до вечерта.

В този миг се задава неаполитанецът. Виола хвърля бележка и на него. Той я прочита, поднася я към устните си и я целува. Значи, това е избраникът? А другият тогава? Срещу кой от двамата трябва да действа Козимо? Със сигурност на единия дона Виола е определила среща; на другия най-вероятно е погодила една от обичайните си шеги. Или искаше да ги преметне и двамата?

Що се отнася до мястото на срещата, Козимо имаше подозрения за един павилион в дъното на парка. Малко преди това маркизата бе накарала да го стегнат и обзаведат, и Козимо изгаряше от ревност, защото бе отминало времето, когато тя катереше по клоните завеси и дивани: сега предпочиташе места, в които той никога не би пристъпил.

„Ще дебна павилиона — си рече Козимо. — Ако си е определила среща с един от лейтенантите, то ще е само там.“ И се настани сред гъстите клони на близкия индийски кестен.

Малко преди залез-слънце се чу конски тропот. Пристигна неаполитанецът. „Сега ще го предизвикам!“, мисли си Козимо и с една прашка го уцелва с топче катерича тор. Офицерът подскочи и се огледа. Козимо се надвеси от клона и забеляза оттатък оградата английския лейтенант, който слиза от седлото и завързва коня си за едно дърво. „Значи, е той; може би другият се е оказал тук случайно.“ И изстрелва право в носа му катеричи изпражнения.

— Who’s there? — възкликна англичанинът и понечи да премине през оградата, но се озова лице в лице с неаполитанския си колега, който, също слязъл от коня, на свой ред попита:

— Кой е там?

— I beg your pardon, Sir — каза англичанинът, — но трябва да ви помоля веднага да напуснете това място!

— Щом съм тук, значи имам пълното право на това — отвърна неаполитанецът, — така че приканвам ваша милост да се оттегли!

— Никое право не струва колкото моето — отговори англичанинът. — I’m sorry, не ви е позволено да останете.

— Това е въпрос на чест — заяви другият, — така че ще ви се представя: Салваторе ди Сан Каталдо ди Санта Мария Капуа Ветере, лейтенант от флота на Двете Сицилии!

— Сър Осбърт Касълфайт трети в рода! — не му остана длъжен англичанинът. — Моето достойнство изисква да освободите терена.

— Не преди да съм ви изгонил с тази сабя! — И оръжието се показа от ножницата.

— Желаете да се биете, господине? — попита сър Осбърт, като застана в позиция.

Дуелът започна.

— Тук ви исках, колега, и не от днес! — И се втурна напред.

А сър Осбърт, отбивайки:

— От доста време следя ходовете ви, лейтенант, и ви изчаквах!

Еднакво изкусни, двамата се редуваха в атаки и финтове. Дуелът бе в разгара си, когато:

— Спрете, за бога!

На прага на павилиона се бе появила дона Виола.

— Маркизо, този мъж… — изрекоха двамата лейтенанти в един глас, като свалиха сабите, сочейки се един друг.