Читать «Нашите предци» онлайн - страница 146
Итало Калвино
— Yo quiero the most wonderful puellam de todo el mundo!
Изтегнатите по пейките в Омброза безделници и стари моряци вече бяха свикнали с тези негови внезапни появи. Ето че изникваше със скокове сред пърнарите и декламираше:
Или пък:
И изчезваше.
Обучението по класически и съвременни езици, макар и незадълбочено, му позволяваше да се отдаде на това шумно прогласяване на чувства и колкото по-силно неговата душа бе разтърсена от горещи страсти, толкова по-неясен ставаше езикът, на който говореше. Спомням си как веднъж на празника на покровителя на града хората от Омброза се бяха събрали на площада — под дървото на лакомствата — с гирлянди и хоругви. Баронът се появи в короната на един чинар и със скок, на какъвто само ловък акробат е способен, се прехвърли на дървото на лакомствата, качи се до върха и извика:
— Que viva die schöne Venus posterior!
Плъзна се надолу почти до земята по намазания с масло ствол, спря се, отново мълниеносно се покатери на върха, грабна една розова пита сирене и пак със скок се метна на чинара и избяга, оставяйки изумени жителите на Омброза.
Нищо не изпълваше маркизата с такова щастие, както тези безумства, които я подтикваха да отвърне със също толкова бурна любов. Когато я видеха да галопира с отпусната юзда и лице, заровено в бялата грива на коня, омброзианците знаеха, че е хукнала за среща с барона. Дори яздейки, тя излъчваше любовна сила, но тук Козимо не бе в състояние повече да я следва; нейната страст към ездата, макар да будеше у него възхита, беше и причина за спотаена ревност и гняв, защото виждаше Виола да властва над един по-обширен от неговия свят и разбираше, че никога не ще може да я има само за себе си, да я затвори в пределите на дървесното си царство. Маркизата от своя страна навярно страдаше, че не може да бъде едновременно любовница и амазонка: обхващаше я понякога смътна потребност любовта между нея и Козимо да не преминава само по дърветата, а и на седлото, не й стигаше вече да тича сама по клоните, желаеше да препуска по тях на своя жребец.
В действителност, кръстосвайки тази насечена от хълмове и долове местност, конят бе станал пъргав като сръндак и Виола сега го подтикваше да се засилва срещу някои дървета, за да се покатери, например срещу старите маслини с криви стволове. Конят стигаше понякога до първия чатал и тя доби навика да не го връзва повече на земята, а на маслината. Разседлаваше го и го оставяше да си хрупа листа и клончета.
Когато веднъж един сплетник, минаващ покрай маслиновото дърво, вдигнал любопитни очи и видял горе барона и маркизата прегърнати, а после тръгна да го разправя, като добавяше: „И белият кон също беше там на един клон!“, го взеха за фантазьор и никой не му повярва. Този път тайната на любовниците беше спасена.
