Читать «Нашите предци» онлайн - страница 144

Между тях започваше състезание по ловкост, което завършваше с нови прегръдки. Любеха се, увиснали в празнотата, опирайки се или вкопчвайки се в клоните, а Виола се хвърляше върху него почти летейки.

Любовното упорство на Виола срещаше това на Козимо и понякога се стигаше даже до сблъсъци. Козимо избягваше протакането, ленивата изнеженост, рафинираните перверзности: в любовта единствено естественото му доставяше радост.

Във въздуха витаеха републиканските настроения: задаваха се сурови и същевременно разпуснати нрави. Козимо, ненаситен любовник, беше стоик, аскет, пуритан. Неизменно дирещ любовно блаженство, оставаше враг на сладострастието. Стигаше дотам, че нямаше вяра в целувката, в милувката, в словесното ласкателство, във всичко, което затъмнява или претендира да замести природната естественост. С Виола откри пълнотата на чувствата, с нея той никога не позна проповядваната от теолозите тъга след любовния акт; на тази тема дори написа едно философско писмо на Русо, който, може би смутен, не му отговори.

Ала Виола беше изискана, капризна, разглезена жена, католичка телом и духом. Любовта на Козимо разпалваше чувствата, но оставяше незадоволени прищевките й. Оттук идваха разногласията и мрачните негодувания. Но те траеха кратко, толкова разнообразен беше техният живот и светът наоколо.

Уморени, търсеха свои тайни убежища сред дърветата с гъст листак: хамаци, които обгръщаха телата им като огънато листо, или висящи павилиони с литнали от вятъра завеси, или пък ложета от птичи пера. В тези изкусни изобретения се разгръщаше геният на дона Виола: където и да се намираше, маркизата притежаваше дарбата да създава около себе си уют, разкош и сложно удобство — сложно на вид, но тя го постигаше с чудотворна лекота, защото всяко нещо, което пожелаваше, трябваше веднага да го види осъществено на всяка цена.

В техните въздушни алкови кацваха да попеят червеношийки, в шатрата влитаха гонещи се двойки пеперуди. През летните следобеди, когато сънят оборваше двамата влюбени, току се вмъкваше катеричка, търсейки нещо за хапване, и милваше лицата им с пухкавата си опашка или захапваше някой палец на крак. Тогава придърпваха по-внимателно платнищата, но едно семейство сънливци взе да гризе покрива на павилиона и той се срути отгоре им.

По това време те се разкриваха един на друг, като разказваха за живота си и се отрупваха взаимно с въпроси.

— И самотен ли се чувстваше?

— Липсваше ми ти.

— Но самотен спрямо останалия свят?

— Не. Защо? Винаги имах какво да правя с други хора: берях плодове, подкастрях дървета, изучавах философия с абата, бих се с пирати. Не е ли така при всички човеци?

— Само ти си такъв, затова те обичам.

Ала баронът не беше още разбрал добре какво приемаше Виола в него и какво — не. Понякога за нищо и никакво, за една дума или някакъв намек от негова страна, избухваше гневът на маркизата.

Например той казваше:

— С Джан дей Бруги четях романи, с рицаря адвокат правех проекти за напояване…