Читать «Нашите предци» онлайн - страница 148

Какъв бе в действителност животът на маркизата по време на пътуванията й ние в Омброза нямаше как да знаем, тъй като бяхме далеч от столиците и от техните клюки. Но в онези години аз осъществих второто си пътешествие до Париж, за да сключа някои договори (за доставка на лимони, защото много благородници търгуваха с тях, а аз бях сред първите).

Една вечер в знаменит парижки салон срещнах дона Виола. Беше с такава разкошна прическа и с такова пищно одеяние, че едва ли бих я познал, дори подскочих, като я видях, но подобна жена не може да се сбърка с никоя друга. Поздрави ме с безразличие, ала скоро намери начин да се усамоти с мен и да ме засипе с въпроси, без да ми даде възможност да отговоря:

— Имате ли новини от брат си? Скоро ли ще се приберете в Омброза? Вземете, дайте му това за спомен от мен. — И като извади от пазвата си копринена кърпичка, ми я пъхна в ръката.

После бързо се върна при кортежа от ухажори, който неотменно я следваше.

— Познавате ли маркизата? — попита ме тихо един парижки приятел.

— Само бегло — отвърнах и беше вярно: по време на пребиваванията си в Омброза дона Виола, заразена от дивостта на Козимо, не посещаваше местните благородници.

— Рядко подобна красота е придружена от подобно неспокойство — каза приятелят ми. — Носят се клюки, че в Париж тя прехвръква от един любовник на друг в такава непрекъсната въртележка, че никой не може да я нарече своя и да се почувства привилегирован. Но понякога изчезва по цели месеци и говорят, че се оттегля в манастир, за да укроти плътта си с покаяние.

Едва сдържах смеха си, като узнах, че престоите на маркизата по дърветата на Омброза се смятат от парижани за периоди на покаяние; но в същото време тези клюки ме разстроиха, защото вещаеха скръб и разочарование за брат ми.

За да го предпазя от неприятни изненади, реших да го предупредя и веднага щом се върнах в Омброза, отидох да го потърся. Разпита ме надълго и нашироко за пътешествието, за новините от Франция, ала всичко, което му казах за политиката и литературата, му беше известно. Накрая извадих от джоба си кърпичката на дона Виола.

— В един салон в Париж срещнах дама, която те познава, и ми даде това за теб, като те поздравява.

Той бързо спусна кошницата, висяща на куката, изтегли копринената кърпичка и я доближи до лицето си, за да усети уханието й.

— А, видя ли я? И как беше? Кажи ми, как беше?

— Много красива, ослепителна — отвърнах бавно, — но казват, че това ухание го вдъхват мнозина…

Мушна кърпичката в пазвата си, сякаш се страхуваше да не му я отнемат. Обърна към мен зачервеното си лице.