Читать «Нашите предци» онлайн - страница 147

XXIII

Онова, което разказах, потвърждава, че омброзианците, колкото преди бяха щедри на клюки за любовните похождения на брат ми, толкова сега, пред лицето на тази страст, отприщила се едва ли не над главите им, запазваха почтително мълчание като пред нещо по-висше от тях. Не че не осъждаха поведението на маркизата, но то беше най-вече заради външните му проявления, например за това галопиране с главоломна скорост („Кой знае къде се е завтекла като фурия?“, подмятаха, макар всички да знаеха, че бърза за среща с Козимо) или за балдахините и обзавеждането, което качваше по върховете на дърветата. Долавяше се склонност на това да се гледа като на някаква нова мода сред благородниците, като на една от многото им екстравагантности („Всички вече са по дърветата — жени, мъже. Какво ли още ще измислят?“). С една дума, задаваха се времена на по-осезаема търпимост, ала и на повече двуличие.

По дъбовете на площада баронът сега се показваше на големи промеждутъци и това бе знак, че тя е заминала. Защото Виола прекарваше извън града по няколко месеца, за да наглежда имотите си, пръснати из цяла Европа, но тези пътувания винаги съвпадаха с моменти, в които двамата се бяха скарали и маркизата му бе обидена, че не разбира онова, което тя иска той да разбере за любовта. Не че Виола потегляше сърдита: винаги успяваха да се сдобрят преди това, но у Козимо оставаше съмнението, че раздялата се дължи на факта, че е отегчена от него, а той не съумява да я задържи; може би вече се отдалечава от него, може би пътуването или възможността да размисли ще я накарат да не се върне повече. Така брат ми живееше с терзанията си. От една страна, се опитваше да подхване отново обичайния си живот от преди да я срещне, да тръгне пак на лов и риболов, да се залови със земеделски работи, с науките, да бъбри със зяпачите на площада, все едно, че никога не е правил нищо друго (в упоритата си младежка горделивост не желаеше да признае, че е изпаднал под чуждо влияние), а в същото време изпитваше удоволствие от това, което му даряваше любовта, усещането за окриленост и гордост; но, от друга страна, забелязваше, че някои неща вече не го интересуват, че без Виола животът няма вкус, че мислите му непрекъснато са устремени към нея. Колкото повече се стараеше, извън шеметното присъствие на възлюбената, да стане отново господар на своите страсти и наслади и да се върне към мъдрата умереност на душевните пориви, толкова по-силно усещаше оставената от нея празнота и трепета на очакването. В действителност се бе влюбил точно така, както искаше Виола, не както той претендираше, че би желал. И отново жената, макар и далече, бе победителка, а Козимо в края на краищата несъзнателно се радваше на това.

Внезапно маркизата се връщаше. По дърветата се разразяваше пак сезонът на любовта, но и на ревността. Къде е била Виола? Какво е правила? Козимо нямаше търпение да разбере, ала в същото време се страхуваше от начина, по който отговаряше на въпросите му — само с намеци, като всеки намек задълбочаваше неговите съмнения, той разбираше, че тя постъпва така, за да го измъчва, но пък можеше и да е вярно, и в това несигурно душевно състояние ту прикриваше своята ревност, ту я изливаше яростно, а Виола отвръщаше винаги по различен и непредвидим начин, като в един момент му изглеждаше повече от всякога привързана към него, в следващия му се струваше, че няма да може никога вече да я разпали.