Читать «Нашите предци» онлайн - страница 145

— А с мен?

— С теб правя любов. Както преди берях плодове, подкастрях дървета…

Тя мълчеше неподвижна. Козимо веднага усещаше, че е разпалил гнева й: очите изведнъж ставаха ледени.

— Какво има, Виола, какво казах?

Тя беше вече далеч, сякаш не го виждаше, нито го чуваше, на стотици мили от него, с мраморно лице.

— Ама почакай, Виола, защо, чуй ме…

Виола ставаше и ловко, без нужда от помощ, слизаше от дървото. Козимо не беше още проумял каква бе неговата грешка, не бе успял дори да се замисли, може би предпочиташе изобщо да не мисли, да не проумява, та по-лесно, с чиста душа да заяви своята невинност.

— Но не, не ме разбра, Виола, слушай…

Следваше я до най-ниския клон.

— Не си отивай, не прави така, Виола…

Сега тя проговаряше, но на коня, който вече отвързваше, качваше се на седлото и си тръгваше.

Козимо изпадаше в отчаяние, скачаше от дърво на дърво.

— Не, Виола, кажи ми!

Тя галопираше. Той я следваше по клоните.

— Умолявам те, Виола, обичам те! — Ала вече не я виждаше. Мяташе се по огъващи се клони с рисковани скокове. — Виола! Виола!

Когато беше сигурен, че я е загубил, и не можеше да спре риданията си, ето я, минава в галоп, без да вдига поглед.

— Гледай, гледай, Виола, какво правя! — И започваше да удря голата си глава (наистина доста твърда) в някой ствол.

Тя дори не го поглеждаше. Вече беше далече. Козимо я чакаше да се върне, лъкатушейки между дърветата.

— Виола, отчаян съм! — И се хвърляше с главата надолу в празното, държейки се с краката за тънък клон, като налагаше яростно с юмруци главата и лицето си, или пък започваше да чупи с унищожителна ярост клоните и един листат бряст за няколко мига биваше оголен, сякаш бе минала градушка.

Никога обаче не заплаши да се убие, нещо повече, не заплаши с нищо, изнудванията не бяха в характера му. Онова, което чувстваше, че трябва да направи, го правеше и го обявяваше тогава, а не преди това.

В един момент дона Виола, както неочаквано беше се разгневила, така внезапно се успокояваше и разведряваше. От всички лудости на Козимо, които сякаш не я засягаха, някоя ненадейно събуждаше у нея милост и любов.

— Не, Козимо, скъпи, чакай! — Скачаше от седлото и се хвърляше да се покатери по клоните, а неговите ръце от високото бяха готови да я повдигнат.

Любовта се завръщаше отново с ярост, равна на тази на кавгата. В действителност то бе едно и също, но Козимо не го разбираше.

— Защо ме караш да страдам?

— Защото те обичам.

Сега той бе този, който се ядосваше.

— Не, не ме обичаш. Който обича, иска щастие, не болка.

— Който обича, иска само любов, дори с цената на болката.

— Значи, нарочно ме караш да страдам.

— Да, за да видя дали ме обичаш.

Философията на барона отказваше да отиде по-нататък.

— Болката е негативно състояние на душата.

— Любовта е всичко.

— Болката винаги се мъчи да надвие.

— Любовта не се отказва от нищо.

— Някои неща никога няма да ги приема.

— Ще ги приемеш, защото ме обичаш и страдаш.

Също както пристъпите на отчаяние, и изблиците на неудържима радост у Козимо бяха бурни и шумни. Понякога неговото щастие стигаше до един връх, когато той трябваше да се отдели от възлюбената и да се втурне, скачайки и викайки, и да възвестява прелестите на своята дама.