Читать «Нашите предци» онлайн - страница 143

— И какви бяха, кажи ми, какви?

— Не като теб, Виола, не като теб…

— Откъде знаеш каква съм аз, откъде?

Тя отново омекна. Козимо не преставаше да се учудва на тези постоянно менящи се настроения. Приближи се до нея. Виола бе сякаш от злато и мед.

— Кажи…

— Кажи…

Познаха се. Той позна нея и самия себе си, защото всъщност досега не беше се познавал. А тя позна него и самата себе си, защото, макар да се познаваше, никога не се бе разкривала така дълбоко и пълно.

ХХІІ

Първото им поклонническо пътешествие беше до дървото, където имаше дълбок нарез в кората, вече остарял и деформиран до такава степен, че не изглеждаше дело на човешка ръка. Надписът с големи букви гласеше: КОЗИМО, ВИОЛА, и по-отдолу — ОТИМО МАСИМО.

— Чак тук горе? Кой го е направил и кога?

— Аз. Тогава.

Виола бе развълнувана.

— А това какво значи? — И посочи думите ОТИМО МАСИМО.

— Моето куче. Тоест твоето. Дакела.

— Тюркаре?

— Отимо Масимо — тъй го нарекох.

— Тюркаре? Колко плаках, когато забелязах, че не са го качили в каляската на тръгване… О, беше ми безразлично дали ще те видя някога, но бях отчаяна, че се разделях с дакела!

— Ако не беше кучето, нямаше да те намеря! Дакелът подуши, че си наблизо, и не се умири, докато не те откри…

— Аз веднага го познах, щом го видях да пристига, задъхан, към павилиона… Другите казваха: „А това откъде изскочи?“. Аз се наведох да го разгледам: цвета, петната. „Но това е Тюркаре! Дакелът, който притежавах като малко момиченце в Омброза!“

Козимо се смееше. Тя внезапно сбърчи нос.

— Отимо Масимо… Какво неприятно име! Откъде ги вадиш такива грозни имена?

И Козимо веднага помръкна.

Затова пък за Отимо Масимо щастието беше безоблачно. Неговото старо кучешко сърце, разделено между двама господари, накрая бе намерило покой. Бе се трудил по цели дни да привлече младата маркиза при ясена, където дебнеше Козимо. Дърпаше я за полата или се мъчеше да я поведе, като грабваше някакъв предмет и изтичваше на поляната, за да я накара да го последва. А тя му казваше:

— Ама какво искаш? Накъде ме водиш? Тюркаре! Престани! Гледай ти, какво досадно куче се оказа!

Но самият вид на дакела беше събудил вече у нея детските спомени, носталгията към Омброза. Веднага бе подготвила преместването от павилиона на дука в старата вила със странните растения.

Виола се бе върнала. За Козимо и за нея започна най-хубавото време. Тя препускаше из околността на своя бял кон и щом видеше барона между върхарите и небето, се вдигаше на седлото, за да се изкачи по полегатите стволове и клоните. Скоро Виола стана опитна почти колкото него и можеше да го настигне навсякъде.

— О, Виола, не зная… бих се изкатерил къде ли не…

— За мен — прошепваше Виола и той подлудяваше.

Любовта за нея беше героично упражнение: насладата се преплиташе с доказателства за смелост, щедрост и всеотдайност, с напрягане на всички душевни сили. Техният свят бяха дърветата, най-усуканите, изкривените и недостъпните.

— Там! — възкликваше тя, посочвайки някой висок чатал, и заедно се втурваха да го достигнат.