Читать «Нашите предци» онлайн - страница 142
Итало Калвино
Козимо беше почти зашеметен от тази лавина от новини и безапелационни твърдения. Чувстваше Виола много далечна: кокетка, вдовица и дукеса, тя принадлежеше към един непостижим свят и всичко, което можа да изрече, беше:
— И с кого кокетничеше?
А тя:
— Ето. Ставаш ревнив. Да знаеш, че няма да ти позволя да бъдеш ревнив.
Козимо наистина изпита ревност, ала веднага си помисли: „Ама как? Ревнив? Но защо твърди, че мога да бъда ревнив спрямо нея? Защо казва:
Със зачервено лице, развълнуван, Козимо желаеше да й говори, да я пита, да я слуша, ала тя сухо го прекъсна:
— Сега ти ми кажи, какво прави?
— О, доста работи правих — взе да разказва той. — Ходех на лов — за глигани, но главно за лисици, зайци, белки и, то се знае, за дроздове и косове; после пиратите, дойдоха на брега, мавритански пирати, имаше голяма битка, чичо ми загина; и четох много книги, заради себе си и за един мой приятел, разбойник, когото обесиха; аз притежавам цялата Енциклопедия на Дидро, дори му писах и той ми отговори от Париж; здраво се трудих, подкастрях, спасих една гора от пожар…
— И винаги ще ме обичаш, безпрекословно и повече от всичко, и си готов да сториш всичко за мен?
При тази неочаквана реплика обърканият Козимо отрони:
— Да…
— Ти си живял по дърветата само заради мен, за да се научиш да ме обичаш…
— Да… да…
— Целуни ме.
Притисна я към дървото и я целуна. Като вдигна очи, разбра, че такава красота не бе виждал преди.
— Ама ти си толкова красива…
— За теб… — И разкопча бялата си блуза. Гърдите й бяха млади, с розови зърна.
Козимо едва ги докосна, Виола се плъзна по клоните, сякаш летеше, той се провираше след нея, пред взора му току се мяркаше полата й.
— Но къде ме водиш? — попита Виола, сякаш той я увличаше подир себе си, а не тя него.
— Оттук — каза Козимо и наистина я поведе.
При всяко преминаване от клон на клон я хващаше за ръка или през кръста и й показваше стъпките.
— Оттук.
Катереха се по маслиновите дървета, надвесени над стръмнина, и от върха на едно от тях морето, което до момента зърваха на късчета в пролуките между листата и клоните, сякаш бе счупено, сега в миг се откри цялото, спокойно, бляскаво и необятно като небето. Хоризонтът се простря широк, висок и небесносин, опънат подобно стрела и пуст, без ни едно-едничко платно, брояха се едва загатнатите дъги на вълните. Само едно леко всмукване, като въздишка, пробягваше по камъчетата на брега. С полузаслепени очи Козимо и Виола се гмурнаха в тъмнозелената сянка на листака.
— Оттук.
На един орех в седловината на ствола имаше вдълбана нещо като раковина, зейнала дълбока рана, оставена отдавна от нечия брадва — едно от убежищата на Козимо. Върху опъната кожа на глиган бяха поставени дамаджана, различни сечива и гърне. Виола се хвърли върху глиганската кожа.
— И други жени ли си водил тук?
Козимо се поколеба.
А тя:
— Ако не си водил, значи не си мъж.
— Да… Някоя и друга…
И получи плесница по лицето с цяла длан.
— Така ли ме чакаше?
Козимо прокара ръка по зачервената буза и не знаеше какво да каже, но тя вече изглеждаше благоразположена.
