Читать «Нашите предци» онлайн - страница 141

Козимо успя да овладее гласа си, който искаше да изчирика като врабче:

— Да, аз съм, Виола. Спомняш ли си?

— Ама никога, никога ли не си стъпвал на земята?

— Никога.

А тя, сякаш бе проявила по-голяма слабост, отколкото трябва:

— А, видя ли, че успя? Значи, не е било толкова трудно.

— Очаквах твоето завръщане…

— Прекрасно. Ей, вие, накъде мъкнете тази завеса? Оставете всичко тук, сама да видя! — Отново го погледна. Този ден Козимо беше облечен за лов: в дрехи с настръхнала козина, с котешката шапка на глава, с пушка. — Приличаш ми на Робинзон.

— Чела ли си го? — попита той веднага, за да покаже, че е осведомен.

Виола вече се бе обърнала.

— Гаетано! Ампелио! Сухите листа! Пълно е със сухи листа, а към него: — След час в дъното на парка. Чакай ме! — И яхнала коня, препусна да дава нови нареждания.

Козимо се гмурна в гъсталака: искаше му се той да бе хиляди пъти по-гъст, направо море от листа, клони, бодли, цветове от орлови нокти и венерини коси, в което да се хвърли и потопи и едва след като потъне напълно, да си даде сметка дали е щастлив или обезумял от страх.

Възседнал голямо дърво в дъното на парка, с колене, притиснати към клона, Козимо броеше минутите по един стар часовник, принадлежал някога на дядо му по майчина линия генерал Фон Куртевиц, и си казваше: „Няма да дойде“. Ала Виола пристигна почти в уречения час на кон. Спря под дървото, без дори да погледне нагоре. Нямаше нито шапка, нито амазонско наметало; бялата й блуза, гарнирана с дантели, над черната пола й придаваше вид на монахиня. Повдигна се върху стремената на коня и му подаде ръка. Той й помогна от дървото. Като стъпи върху седлото, Виола достигна клона, после, без да го поглежда, бързо се изкачи, потърси удобно разклонение, седна. Козимо кукна в нозете й и започна, като успя да каже само:

— Значи, се върна?

Виола го погледна иронично. Бе все така руса, както в детството си.

— Как узна това?

А той, без да разбере шегата:

— Видях те на поляната в ловния периметър на дука…

— Периметърът е мой. И в коприва да обрасне, все ми е едно! Всичко ли знаеш? За мен, искам да кажа?

— Не… знам само, че си вдовица.

— Наистина съм вдовица… — Удари черната пола, като я разгъна, и заговори бързо-бързо: — Ти нищо не знаеш. Стоиш си на дърветата, през целия ден си буташ носа в хорските работи и пак нищо не знаеш. Омъжих се за стария Толемаико, защото ме заставиха нашите, заставиха ме. Казаха ми, че съм била кокетка и не мога да остана без съпруг. Една година бях дукеса Толемаико и тази година беше най-скучната в живота ми. Със стареца не съм била и една седмица. Няма да стъпя повече в неговите замъци, развалини и миши дупки, със змии да се напълнят дано! Отсега нататък ще живея тук, където живях като дете. Ще стоя, докато ми се ще, разбира се, после ще си ида: вдовица съм и мога да правя каквото си искам. Винаги съм правила каквото си искам, и за Толемаико се омъжих, защото желаех, не е вярно, че ме накараха, държаха само да се задомя на всяка цена, тогава аз си избрах най-стария претендент. „Така ще остана по-скоро вдовица“, казвах си и то се случи.