Читать «Нашите предци» онлайн - страница 140

Чу шум. Копитата на белия кон чаткаха по чакъла. Амазонката минаваше през градината, ала без да препуска, сякаш искаше да разгледа подробно и да разпознае всяко нещо. А от ония завеяни конници — ни вест, ни кост. Навярно бяха загубили напълно следите й.

Видя я. Обикаляше басейна, малката беседка, амфорите. Гледаше вече израсналите огромни дървета с висящи въздушни корени, магнолиите, образували цяла гора. Но не забелязваше него, Козимо, който се опитваше да привлече вниманието й с тръбенето на папуняка и трелите на бъбрицата, които се смесваха с честото птиче чирикане в градината. Тя слезе от седлото и тръгна, като водеше коня за юздата. Стигна до вилата, пусна коня, влезе в преддверието. Взе да вика:

— Ортензия! Гаетано! Таркуинио! Тук трябва да се белоса! Да се боядисат капаците на прозорците! Да се закачат гоблените! А тук искам маса, там етажерка, между тях спинета! И на всички картини да се сменят местата!

Чак сега Козимо забеляза, че къщата, която му изглеждаше заключена и необитаема, както от дълго време насам, в действителност бе отворена и пълна с хора. Слугите почистваха, стъкмяваха, проветряваха, поставяха на място мебелите, изтупваха килими. Значи, наистина това беше Виола, която се бе върнала след толкова години, пак се установяваше в Омброза и отново ставаше собственица на вилата! Ала радостното туптене на сърцето в гърдите на Козимо не се отличаваше кой знае колко от тревожно сърцебиене, защото това, че се беше завърнала, че я виждаше все така непредсказуема и горда, можеше да означава да я загуби завинаги, да загуби дори и спомена за нея, дори и онзи тайнствен аромат на листа и процеждащи се през зеленината светлинни багри. Можеше да означава, че той ще трябва да я отбягва, а следователно да отбягва и ранния спомен за нея като момиче.

С разтуптяно сърце Козимо наблюдаваше как се движи сред прислугата, нарежда да местят дивани, клавесини, шкафове и после бързо отива в градината, качва се на коня, сподиряна от групата слуги, които чакаха други заповеди. Тя се обърна към градинарите, сякаш казваше как да оправят тревясалите алеи и да възстановят чакъла по пътеките, отнесен от дъждовете, къде да сложат плетените столове, люлката…

Посочи с широк замах клона, на който бе закачена люлката преди и където отново трябваше да се постави. Обясни колко дълги да са въжетата, докъде да стига отклонението при люлеене и показвайки всичко това с жест и поглед, обгърна магнолията, върху която някога й се беше появил Козимо. И ето че го видя пак там.

Изненада се. Много. Вярно, че веднага се овладя и отново възприе обичайното си гордо държание. Но в първия миг бе силно удивена, очите й се засмяха, също и устните, показа се зъб, както навремето, когато беше момиченце.

— Ти? — каза тя и после потърси тона, с който се говори за обикновени неща, ала не съумя да скрие, че е приятно изненадана.

— Ах, значи си останал тук оттогава, без да слезеш?