Читать «Нашите предци» онлайн - страница 139

За по-кратко време, отколкото Козимо очакваше, жената на коня стигна до края на поляната близо до него. Премина между двата пиластъра, върху които се бяха възкачили лъвовете, сложени там, сякаш да я почетат. Обърна се към поляната и всичко, което беше отвъд нея, махна с ръка, като че казваше „сбогом“, и препусна в галоп. Профуча под ясена. Яздеше хубаво изправена и Козимо успя да види добре и лицето, и тялото й. Лицето й изглеждаше хем моминско, хем на достолепна жена. Зърна челото й, щастливо, че увенчава такива прекрасни очи, очите й, щастливи, че украсяват такова лице, после носа, устните, брадичката, шията, всяка нейна черта, горда с останалите. И всичко, всичко, всичко напомняше за момичето, което дванадесетгодишен бе видял на люлката в първия ден, когато се изкачи на дървото — Синфороза Виола Виоланте Ондарива.

Това откритие сякаш хвърли Козимо в треска. Понечи да извика, та тя да вдигне поглед към ясена и да го съзре, но от гърлото му излезе само кудкудякане като на бекас. Тя не се обърна.

Сега белият кон галопираше в кестеновата горичка. Копитата удряха разпръснатите таралежчета, като разголваха плодовете, обвити в твърда лакирана кора. Амазонката насочи коня в една, после в друга посока. На Козимо тя се струваше ту далечна и недосегаема, ту я зърваше с изненада, докато скачаше от дърво на дърво. Младата жена се появяваше внезапно в пролуките между дънерите и гонитбата подклаждаше още повече спомена, който тлееше в съзнанието на барона. Прииска му се да извика, да даде знак за своето присъствие, но от устните му излезе само подсвиркването на сива яребица. Тя не му обърна внимание.

Двамата конници, които я следваха, изглежда, още по-малко разбираха намеренията и маршрута й. Продължаваха да препускат в погрешна посока, като се объркваха в храсталаците или се каляха из мочурите, докато тя летеше подобно стрела, сигурна и неуловима. От време на време само отправяше нещо като нареждания или подкани към конниците. Вдигаше ръка с камшиче или откъсваше шушулка от някой рожков и я подхвърляше, сякаш искаше да каже, че трябва да вървят натам. Конниците веднага се втурваха в указаната посока, галопираха през поля и стръмнини, но тя вече се бе насочила другаде и изобщо не ги поглеждаше.

„Тя е, тя е!“, мислеше си Козимо, все по-разпален от надежда, и искаше да извика нейното име, ала от устните му не излизаше нищо освен продължителна и тъжна свирня като на дъждосвирец.

Получаваше се така, че цялото това криволичене, залъгване на конниците и разиграване описваше някаква линия, която, независимо от неправилния зигзагообразен ход, не изключваше евентуално намерение. Разбра, че да я следва, е загубена работа. Рече си: „Ще тръгна към мястото, където ще отиде, ако е тя. Дори съм сигурен, че е дошла тук, за да посети това място“. Като заподскача по своя път, той се отправи към стария изоставен парк на семейство Ондарива.

Сред гъстата сянка, сред въздуха, изпълнен с аромати, в парка, където листак и дървеса имаха друг цвят и друга същност, Козимо почувства такъв наплив на спомени от детството, че си каза: „Амазонката може да не е тя, но всичко е като че тя е тук“.