Читать «Нашите предци» онлайн - страница 138

И двамата пазачи се отдалечиха, като се подхилкваха.

Отимо Масимо не се върна. Всеки ден Козимо чакаше на ясена, гледаше поляната, сякаш можеше да прочете нещо в нея, нещо, дето отдавна го измъчваше — самото понятие за далечност, за недостижимост, за очакване, което би могло да трае по-дълго от един живот.

XXІ

Козимо наблюдаваше от ясена. Заблестя слънцето, един лъч проблесна към поляната и от граховозелена тя стана изумрудена. Нататък в черното на дъбовата гора мръдна клон, изскочи един кон. Ездачът му бе облечен в черно, с пелерина, не — по-скоро с пола! Не беше конник, това беше амазонка! Препускаше с отпусната юзда. Беше руса.

Сърцето на Козимо учестено заби. Надяваше се, че амазонката ще се приближи, тъй че да може да й види лицето и че това лице ще бъде прекрасно. Но освен очакването за нейното приближаване и за нейната красота той хранеше и трето очакване, трета надежда, която се преплиташе с другите две. Това беше желанието тази все по-сияйна красота да му помогне да извика отново едно близко и почти забравено усещане, един спомен, останал само като очертание и цвят, а копнеещ да възстанови и всичко останало или по-скоро да се преоткрие в нещо от настоящето.

Стаил тази надежда, беше нетърпелив тя да доближи границата на близката поляна, където се издигаха двата пиластъра с лъвовете. Ала това очакване взе да става мъчително, тъй като забеляза, че амазонката не пресичаше поляната по права линия, а диагонално. Скоро отново щеше да се скрие в гората.

Още миг и щеше да я загуби от погледа си. Но тя рязко отклони коня с намерение да прекоси поляната по друг диагонал, който щеше да й позволи да дойде по-близо до него, преди да изчезне към противоположната страна на гората.

Препускаше на зигзаг, когато Козимо забеляза, че от гората на поляната изскочиха два кестеняви коня, също възседнати от ездачи. Опита се да пропъди веднага тази мисъл; реши, че ездачите нищо не значат, стигаше да ги погледнеш как се въртяха насам-натам зад нея. Очевидно не заслужаваха да им се обръща внимание, ала при все това не можеше да отрече, че го дразнеха.

Ето че, преди да се изгуби от поляната, амазонката и този път обърна коня, но го обърна назад, отдалечавайки се от Козимо… Ала не, конят се завъртя и се устреми насам. Тази маневра сякаш целеше нарочно да обърка двамата щуращи се конници, които действително сега се носеха в галоп далеч от там и още не бяха усетили, че тя препуска в обратна посока.

Наистина всичко се подреждаше: амазонката летеше обвита в слънчева светлина, все по-красива и все по-близка до лелеяния от Козимо спомен. Единственото обезпокоително беше постоянният й зигзагообразен маршрут, който не позволяваше да се предугади нищо от нейните намерения. Дори и двамата ездачи не разбираха накъде отива и се опитваха да следват криволиците й, като изминаваха много излишен път, но с неизменно усърдие и достолепие.