Читать «Нашите предци» онлайн - страница 12

Доскорошният страх за кожите ни премина в облекчение от избягнатата опасност, сетне отново в страх — от ужасния край, който намериха нашите преследвачи. Едва дръзнахме да се подадем над ръба и да надникнем долу в мрака, където бяха изчезнали селяните. Щом вдигнахме очи, видяхме останките от моста — дъските още си бяха добре закрепени на местата, само дето бяха пресечени по средата, все едно разрязани с трион. Нямаше друго обяснение за това, как подобни дебели талпи могат да поддадат и така да се строшат точно наполовина.

— Този почерк ми е познат — каза доктор Трелони, а и аз се бях досетил.

В потвърждение се чу бързо чаткане на копита и на края на урвата се появиха кон и ездач, наполовина загърнат в черна пелерина. Това беше виконт Медардо, който с ледената си триъгълна усмивка се любуваше на трагичния изход от своята клопка, може би неочакван и за самия него — намерението му сигурно беше да убие нас двамата, а се оказа, че ни е спасил живота. Разтреперани го видяхме бързо да се отдалечава на своята кранта, която подрипваше по скалите, сякаш родена от коза.

По него време вуйчо ми винаги обикаляше на кон: поръча си при седларя Пиетрокиодо специално седло — за едното стреме се завързваше с ремъци, а за другото бе закрепена противотежест. Отстрани на седлото висяха сабя и патерица. И така виконтът препускаше, а на главата му — широкопола шапка с пера, която наполовина се губеше под едното, винаги развяно крило на наметалото. Там, дето се чуеше топуркането на коня му, всички се разбягваха по-чевръсто, отколкото при минаването на Галатео Прокажения, и криеха де що дете или животинка видят, и се бояха за посевите си, защото лошотията на виконта никому не прощаваше и можеше да се развихри по всяко време в най-невъобразими и неразбираеми изстъпления.

Медардо никога не беше боледувал, така че никога не бе имал нужда от грижите на доктор Трелони, но ако се наложеше нещо подобно, не знам как щеше да се оправя докторът — той, който правеше всичко възможно, за да избегне не просто вуйчо ми, но и самото му споменаване. Ако му заговореха за виконта и неговите своеволия, доктор Трелони клатеше глава, бърчеше устни и се вайкаше: