Читать «Нашите предци» онлайн - страница 137

Подобни мисли се въртяха в главата му, когато чу стъпки под ясена. Видя един пазач с ръце в джобовете. Подсвиркваше си. В действителност имаше твърде нехаен и разсеян вид и не приличаше на ужасните стражи на имението. Но въпреки това униформата му носеше знаците на служителите на дука и Козимо се притисна до ствола. После мисълта за кучето надделя и той подвикна на пазача:

— Ей, вие, сержант, виждали ли сте едно куче дакел?

Пазачът вдигна глава.

— А, вие ли сте ловецът, който лети, с куче, което се влачи? Не, не съм виждал дакела. Какво успяхте да ударите тази сутрин?

Козимо разпозна един от най-ревностните свои врагове и каза:

— Ами избяга ми кучето и трябваше да го гоня дотук… Пушката ми не е заредена…

Пазачът се засмя.

— О, заредете я и стреляйте колкото си искате. И без това вече…

— Вече какво?

— Вече дукът е покойник и никой не го е еня за ловния периметър!

— А, тъй ли? Значи, е починал. Не знаех.

— Умря и го погребаха преди три месеца, а сега избухна разправия между наследниците от първия и от втория брак и младата вдовица.

— Той е имал трета жена?

— Да, ожени се една година преди смъртта си, когато беше на осемдесет, а тя — на двадесет и една, че и по-малко. Казвам ви, луд беше, тя не живя и един ден с него, а сега обикаля именията му, че на това отгоре и не й харесват.

— Как така не й харесват?

— Какво да кажа, нанася се в някой замък или в някое имение, пристига с всичките си придворни, около нея винаги има тълпа ухажори, и след три дни открива, че наоколо е ужасно, грозно и тъжно. И си заминава. Тогава се появяват другите наследници, нахвърлят се върху това имение и почват да предявяват права. А тя казва: „Ами че да, вземете си го“. Сега е пристигнала в ловния павилион, но колко ли ще остане? Няма да е задълго.

— А къде е ловният павилион?

— Ей там, отвъд поляната, оттатък дъбовете.

— Тогава моето куче навярно е отишло там…

— Сигурно е отишло да търси кокали… Извинете, ама ми се струва, че ваша милост го храни оскъдно. — И избухна в смях.

Козимо не отговори, гледаше непроходимата поляна, чакаше да се върне дакелът.

Не се върна целия ден. На следното утро Козимо бе отново на ясена, съзерцаваше поляната. Голото поле събуждаше у него тревога и го принуждаваше да остане в очакване.

Кучето се появи. Това се случи привечер. Показа се като точка сред полето. Само острото око на Козимо успя да я забележи. Ставаше все по-ясно видима, приближаваше се.

— Отимо Масимо! Ела тук! Къде беше?

Кучето спря, замаха опашка с вперени в господаря си очи, излая, сякаш го канеше да го последва, но си даваше сметка за разстоянието, което той не можеше да преодолее, върна се, пристъпи несигурно и отново се отдалечи.

— Отимо Масимо! Тук! Отимо Масимо!

Ала дакелът бягаше, губеше се в далечината.

По-късно минаха двама пазачи.

— Все още ли чакате кучето си, ваша милост? Та ние го видяхме в павилиона. В добри ръце…

— Как тъй?

— Ами че да. Младата маркиза, тоест вдовстващата дукеса — ние по стар навик я наричаме маркиза, защото я знаем от дете — така се зарадва, сякаш открай време го познава. Това е куче, което трябва да се храни с макарони, разрешете да ви кажа, ваша милост. Сега е намерило кой да го глези и там ще си остане.