Читать «Нашите предци» онлайн - страница 136

Един ден Отимо Масимо стана неспокоен. Сякаш надушваше пролетен вятър. Протягаше муцуна, душеше и отново се просваше на земята. Два или три пъти се надигна, поразтъпка се наоколо и пак се изтегна. Внезапно хукна. Напоследък кучето вече ситнеше по-бавно и току спираше да си поеме дъх. Козимо го последва по клоните.

Отимо Масимо пое през гората. Изглежда, си беше наумил точно определена посока. Макар от време на време да спираше и да вдигаше крак до някой дънер, като си отдъхваше с увиснал език, гледайки господаря си, той бързо се отърсваше и продължаваше нататък, без да се подвоуми. Навлезе в места, рядко посещавани от Козимо, дори почти неизвестни. Бяха в землището, запазено за лов на дук Толемаико. Дук Толемаико беше грохнал старец и кой знае откога не бе ходил на лов, но в неговия периметър никой бракониер не можеше да стъпи, защото пазачите му бяха многобройни и вечно бдителни. Козимо бе имал случай да ги срещне и предпочиташе да няма вземане-даване с тях. Сега двамата с Отимо Масимо навлязоха навътре в територията на дук Толемаико, но нито единият, нито другият възнамеряваше да дига ценен дивеч. Дакелът ситнеше, следвайки своя таен порив, а баронът беше обзет от нетърпение и любопитство да открие къде отива кучето.

Тъй дакелът стигна до място, където гората свършваше. По-нататък се простираше поляна. Два каменни лъва, седнали на пиластри, поддържаха герб. Оттук навярно е трябвало да започне някакъв парк, някаква градина, някаква по-уединена част от имението на Толемаико. Но в действителност се издигаха само два каменни лъва, а отвъд беше поляна, огромна поляна с ниска зелена трева. Едва в далечината се виждаше краят й — фон от тъмни дъбове. По-натам беше небето с лека патина от облаци. Не пееше ни едно птиче.

Гледката изпълни Козимо със страх. Живял винаги сред гъстата растителност на Омброза, сигурен, че може да достигне всяко място по свой път, за барона бе достатъчно да види пред себе си празно пространство, голо пространство под небето, което не може да прекоси, за да усети световъртеж.

Отимо Масимо се хвърли през поляната и сякаш се подмлади. Тичаше в галоп. От ясена, където се беше свил, Козимо започна да свирка и да го вика.

— Тук, върни се тук, Отимо Масимо! Къде отиваш?

Ала кучето не го слушаше, дори не се обръщаше. Тичаше ли, тичаше през поляната, докато в далечината остана да се вижда като запетайка само неговата опашка, а после и тя изчезна.

На ясена Козимо кършеше ръце. Беше свикнал на бягства и отсъствия, но сега Отимо Масимо изчезваше в огромното поле, което Козимо нямаше как да прекоси, и това бягство усилваше тревогата, която бе изпитал преди малко и която го принуждаваше да очаква, че отвъд поляната ще се случи нещо.