Читать «Нашите предци» онлайн - страница 135

Бе слънчев ден. На дървото Козимо, с гаванка в ръка, започна да прави сапунени мехури, като ги духаше в стаята през прозореца към леглото на болната. Мама погледа как летящите с цветовете на дъгата сияния изпълват стаята и каза:

— О, какви игри! — Както някога, когато бяхме деца и винаги намираше развлеченията ни за несериозни и детински.

Но сега за първи път изпитваше удоволствие от нашата игра. Сапунените мехури долитаха над лицето й, тя ги пукаше с дъха си и се усмихваше. Едно цветно балонче достигна до устните й и замръзна невредимо. Наведохме се над нея. Козимо изпусна гаванката. Мама беше мъртва.

Подир скърбите рано или късно следват радостни събития. Това е житейски закон. Година след смъртта на нашата майка се сгодих за девойка от едно благородно семейство от околността. Какво ли не правих и не струвах, за да убедя моята годеница да свикне с мисълта, че ще дойде да живее в Омброза: страхуваше се от брат ми. Обстоятелството, че там има човек, който се движи между листата, който дебне всяко движение през прозорците, който се появява, когато най-малко го очакват, я изпълваше с ужас. Една от причините беше, че не бе виждала никога Козимо и си го представяше като някакъв индианец. За да избия от главата й страха, устроих обяд на открито под дърветата, на който поканих и него. Той се хранеше над нас на един бук с чинии, наредени на поличка, и трябва да кажа, че макар да не беше свикнал със светските трапези, се държа много прилично. Моята годеница се поуспокои, давайки си сметка, че ако се изключи предпочитанието му към дърветата, брат ми е човек като всички други. Но все пак у нея остана непреодолимо недоверие.

Дори след като се оженихме и се установихме във вилата, тя избягваше, доколкото можеше, не само да разговаря със своя девер, но и да го вижда. А той, бедничкият, от време на време й носеше букети цветя или скъпи кожи. Когато започнаха да се раждат децата, жена ми си втълпи, че близостта на техния чичо би могла да има лошо влияние върху възпитанието им. Не се успокои, докато не възстановихме замъка в нашето старо феодално владение в Рондо, от много отдавна пуст, и не започнахме да прекарваме повече време там, отколкото в Омброза, за да не гледат децата лошия пример.

И Козимо започна да забелязва, че времето минава. Сигнал за това беше дакелът Отимо Масимо. Той остаряваше и вече не се присъединяваше към глутницата ловджийски кучета, гонещи лисици, нито се влюбваше по най-абсурден начин в кучки от порода дог или овчарки, четири пъти по-високи от него. Лежеше почти винаги отпуснат на тревата, като че поради малкото разстояние, което отделяше корема му от земята, не си струваше трудът да става. Изтегнат в подножието на дървото, на което беше Козимо, дакелът вдигаше уморен поглед към своя господар и едва поклащаше опашка. Козимо усещаше някаква неудовлетвореност. Усещаше, че бързотечното време му внушава някакво недоволство от живота, от вечното качване и слизане сред все същите стволове. Вече нищо не му носеше пълно удовлетворение — нито ловът, нито мимолетната любов, нито книгите. И сам не знаеше какво иска: в своето настървение се изкатерваше с голяма скорост до най-стройните и тънки върхове, сякаш търсеше други дървета, растящи по върховете на дърветата, за да изкачи и тях.