Читать «Нашите предци» онлайн - страница 134

Поласкан, не можех да не отговоря:

— C’est mon frère, Monsieur, le Baron de Rondeau.

Волтер беше много изненадан — може би защото братът на този феномен му се видя съвсем нормален човек, и започна да ме разпитва:

— Mais c’est pour approcher du ciel, que votre frère reste là-haut?

— Моят брат твърди — заявих аз, — че който иска да вижда добре земята, трябва да стои на необходимото разстояние. — И Волтер оцени високо този отговор.

— Jadis, c’était seulement la Nature qui créait des phénomènes vivants — заключи, — maintenant c’est la Raison. — И старият мъдрец се върна към оживения разговор с очарователните ревностни теистки.

Скоро трябваше да прекъсна пътешествието и да се прибера в Омброза, призован от телеграма. Астмата на нашата майка се бе внезапно изострила. Тя, бедната, не напускала вече леглото.

Когато влязох през портата и вдигнах очи към вилата, бях сигурен, че ще го видя там. Козимо бе възседнал високия клон на черницата близо до перваза на майчиния ни прозорец.

— Козимо — извиках го аз, ала с приглушен глас.

Направи ми знак, с който ми каза всичко едновременно: че мама се е посъвзела, но че нейното състояние е тежко, че може да се кача при мама, но да сторя това тихо.

Стаята беше в полумрак. Облегната на купчина възглавници, полуседнала, мама изглеждаше по-едра от преди. Наоколо се суетяха жени от къщата. Батиста още не бе пристигнала, защото графът, нейният съпруг, който трябвало да я придружи, бил зает с гроздобера. Сред сумрака вътре се открояваше отвореният прозорец, който обрамчваше неподвижния Козимо на клона.

Наведох се да целуна ръка на нашата майка. Тя веднага ме позна и положи длан на главата ми.

— О, значи пристигна, Биаджо…

Когато астмата не стягаше твърде силно гърдите й, говореше със слабичък гласец, но изговаряше всичко правилно и беше в пълно съзнание. Онова, което ме порази обаче, бе начинът й да се обръща по еднакъв начин към мен и към Козимо, като че и той беше край леглото й. А Козимо от дървото й отговаряше.

— Отдавна ли взех лекарството, Козимо?

— Не, само преди няколко минути, мамо. Трябва да почакате, за да го вземете пак. Сега няма да ви помогне.

По едно време тя каза:

— Козимо, дай ми резенче портокал. — И аз се удивих.

Но още повече се удивих, когато видях как Козимо насочва към прозореца нещо като лодкарска кука, подхваща с нея резенче портокал от една масичка в стаята и го подава на майка ни.

Забелязах, че за всички дребни услуги тя предпочита да се обръща към него.

— Козимо, подай ми шала.

С помощта на куката той порови сред нахвърляните върху креслото дрехи, повдигна шала и й го поднесе.

— Ето, мамо.

— Благодаря, синко!

Говореше му, сякаш беше на стъпка разстояние. Забелязах, че не му иска никога услуги, които не може да извърши от дървото. В такива случаи се обръщаше към мен или към жените.

Нощем мама не заспиваше. Козимо оставаше да бди на дървото с фенерче, закачено на клона, за да може тя да го вижда и в тъмното. Сутрин астмата я мъчеше най-силно. Единственото облекчение бяха опитите да я разсеем. Козимо свиреше на цафара, наподобяваше песента на птиците, хващаше пеперуди и ги пускаше да летят из стаята или вееше гирлянди от цветовете на глициниите.