Читать «Нашите предци» онлайн - страница 132

— Това е баронът, който си търси женска. Дано да намери, та да можем да спим.

Понякога някой старец от онези, дето не ги хваща сън нощем и охотно се залепват на прозореца, щом чуят шум, се взираше в градината на бледата светлина на луната и зърваше силуета му сред сенките от клоните на смокинята.

— Сънят май не идва, а, ваша милост?

— От часове се въртя и още съм буден — казваше Козимо, все едно лежеше в леглото, заровил лице във възглавницата в очакване да му натежат клепачите, а не висеше на дървото като акробат. — Не знам какво става тази нощ, горещо ми е, нервно ми е, сигурно времето се променя, не го ли чувствате и вие?

— Да, чувствам го… Но аз съм стар, ваша милост, докато вашата кръв кипи във вените…

— Наистина кипи…

— Ами… може ли да закипи малко по-надалеч, господин барон, тъй като тук няма какво да ви облекчи: само бедни семейства, които стават на разсъмване и сега искат да поспят…

Козимо не отговаряше, отправяше се към други градини. Съумяваше винаги да спази определени граници, а от своя страна жителите на Омброза все пак проявяваха търпимост към тези негови странности може би защото той, така или иначе, беше Баронът и може би защото бе различен от останалите барони.

Понякога дивите вопли, изтръгващи се от гърдите му, намираха други прозорци, по-склонни да ги слушат. Достатъчен бе някакъв малък знак: запалена свещ, ехо от нежен смях, приглушен женски глас между светлика и тъмата, който не се разбираше какво казва, но във всички случаи се отнасяше до него — то ли да го повика, то ли да се пошегува, — за да приеме той всичко на сериозно; това беше любовта за този скитник, дето скачаше по клоните като катерица.

Ето, една по-дръзка девойка се показва на прозореца, сякаш за да види какво става, още топла от обятията на съня, с открита гръд, разпуснати коси, приканваща усмивка на сочните полуразтворени устни, и се подхваща разговор.

— Кой е там? Котка ли?

А той:

— Човек, човек е.

— Човек, който мяука?

— Не, въздишам.

— Защо? Какво ти липсва?

— Липсва ми онова, което имаш ти.

— Какво е то?

— Ела тук и ще ти кажа…

Нямаше неприятности с ревниви мъже и никой не му отмъщаваше, а това, мисля, е знак, че не представляваше толкова голяма опасност. Само веднъж, незнайно как, при мистериозни обстоятелства бе ранен. Новината се разнесе една сутрин. Хирургът на Омброза трябваше да се качи на ореха, където го завари да се окайва. Кракът му бе пълен със сачми от пушка, от тези малките, за врабчета. Трябваше да му ги извади една по една с пинцета. Болеше го, но скоро оздравя. Така и не се разбра какво се е случило: брат ми каза, че самият той неволно дръпнал спусъка, като се прехвърлял с пушката от клон на клон.