Читать «Нашите предци» онлайн - страница 131

Факт е, че една благородна дама на зряла възраст от Омброза, чието име няма да спомена (все още са живи децата и внуците й и могат да се засегнат, макар тогава историята да бе добре известна), пътуваше винаги сама в каляската си, със стария кочияш на капрата, и неизменно минаваше през гората. В определен момент казваше на кочияша:

— Джовита, гората е пълна с гъби. Хайде, напълнете тази кошница и се върнете. — И му подаваше кошницата.

Горкият човечец слизаше, вземаше кошницата и се отправяше със скованите си от ревматизъм нозе сред росата към храстите, като се навеждаше под всяко листо, за да открие някоя манатарка или печурка. Междувременно знатната дама изчезваше от каляската, сякаш отвлечена в небето от невидима ръка, сред гъстите клони, надвиснали над пътя. Не се знаеше какво става после, освен че който минеше оттам, виждаше празната каляска, спряла край пътя в гората. След това, така мистериозно, както бе изчезнала, дамата отведнъж се появяваше, седнала в каретата с томително блажен поглед. Връщаше се Джовита, раздърпан и кален, с няколко гъби в кошницата, и потегляха.

Такива истории се разказваха много, особено в домовете на няколко генуезки госпожи, които събираха заможни мъже (аз също ходех там, когато бях ерген); та на тези пет хубавици им се бе приискало да посетят барона. И до днес се говори за един дъб, който все още се нарича „дъбът на петте врабки“, като ние, старците, знаем какво означава това. Дже, търговец на стафиди, комуто можеше да се вярва, разправяше интересна случка. Бил прекрасен слънчев ден и той отишъл на лов в гората; стигнал до дъба и що да види? Козимо ги бил качил и петте на клоните, една тук, друга — там, да се наслаждават на топлото време съвсем голи, с отворени чадърчета, да не изгорят на слънцето, а той, настанен по средата, четял латински стихове — Дже не разбрал дали Овидий, или Лукреций.

Много истории се разправяха, но колко от тях бяха достоверни, нямам представа. За тези неща брат ми бе резервиран и свенлив; като остаря обаче, разказваше ли, разказваше, даже прекалено, ала най-вече небивалици, в които самият той се оплиташе. Факт е, че по онова време, ако някое момиче наедрееше и не се знаеше от кого, обвиняваха него. Една девойка разказа веднъж, че отишла да бере маслини и усетила как я повдигат две дълги като на маймуна ръце… Малко след това роди близнаци. Омброза се напълни с копелета на барона, истински или мними. Сега са пораснали и действително някои приличат на него, но може да е било и самовнушение, защото бременните жени, виждайки Козимо да прехвръква внезапно от клон на клон, се стряскаха и плашеха.

Е, аз по принцип не вярвам особено на тези истории, призвани да оправдаят появата на бебетата. Не знам дали е имал толкова много жени, както се твърди, ала е сигурно, че тези, които са го познавали, предпочитаха да си мълчат. И после, ако е бил така разглезен от женско внимание, как да си обясним поведението му в лунните нощи, когато сновеше като котка по смоковниците, по сливовите и наровите дървета около къщите, сред градините край Омброза, издаваше тежки жални въздишки или стенания и колкото и да се мъчеше да ги сдържа и да приличат на обичайни, човешки звуци, те излизаха от гърлото му като вой или мяукане. И омброзианците, които вече бяха свикнали, внезапно разбудени, не се плашеха, а само се обръщаха в постелята и казваха: