Читать «Нашите предци» онлайн - страница 129

— No es esto!— И принц Фредерико Алонсо поклати глава. — Baron, ако искаш да дойдеш в Гранада, когато се върнем, ще видиш най-богатото феодално владение на Сиера. Mejor que aquí.

Дон Сулписио не можеше повече да мълчи.

— Но, Ваше Височество, този младеж е последовател на Волтер, не бива да се среща с дъщеря ви…

— Оh, es joven, es joven…. Идеите идват и си отиват que se case, нека се задоми и ще му мине. Заповядай в Гранада, ела.

— Muchas gracias a usted… Ще помисля.

Като мачкаше в ръка шапката от котешка кожа, Козимо се оттегли с много поклони. На следващата среща с Урсула той беше умислен.

— Знаеш ли, Урсула, баща ти разговаря с мен. Едни работи ми наприказва…

Урсула се уплаши.

— Не иска ли да се виждаме вече?

— Не това… Той иска да дойда с вас в Гранада, когато свърши вашето изгнание.

— Ах, да! Колко хубаво!

— Само че, виждаш ли, аз те обичам, ала винаги съм бил по дърветата и искам да си остана така…

— О, Козме, и при нас имаме хубави дървета…

— Да, но за да направя пътешествието с вас, трябва да сляза, а сляза ли веднъж…

— Не се тревожи, Козме. Така или иначе, сега сме изгнаници и може би ще си останем изгнаници цял живот.

Брат ми се успокои, ала Урсула не бе предрекла правилно хода на събитията. Скоро след разговора им пристигна писмо до дон Фредерико с кралски печати. По благоволението на Негово Величество указът за прокуждането беше обезсилен. Благородните изгнаници можеха да се върнат в своите домове и владения. Веднага из дърветата настана гълчава.

— Връщаме се, връщаме се! Мадрид! Кадис! Севиля!

Слухът се пръсна из града. Жителите на Оливабаса пристигнаха със стълби. Някои от изгнаниците слизаха сред овациите на народа, други събираха багажите си.

— Но нещата не са приключили! — възклицаваше Ел Конде. — Ще ни чуят Кортесите! И кралят също! — И понеже от събратята му по изгнание никой не показваше склонност да се вслуша в него, а дамите вече се тюхкаха за излезлите си от мода дрехи и за нуждата да си подновят гардероба, той се впусна в гръмки речи към населението на Оливабаса: — Ще видите сега, като се върнем в Испания! Там ще стане ясно кой крив, кой прав! Аз и този младеж ще въздадем справедливост! — И сочеше Козимо. А Козимо сконфузен клатеше отрицателно глава.

Дон Фредерико бе вдигнат на ръце и свален на земята.

— Baja, joven bizarro! — извика той на Козимо. — Ела с нас в Гранада!

Козимо, свит на един клон, направи движение, като че искаше да се защити.

Принцът настоя:

— Como no? Ще бъдеш като мой син!

— Изгнанието свърши! — ликуваше Ел Конде. — Най-сетне можем да претворим на дело онова, което толкова дълго обмисляхме! Защо да живееш по дърветата, бароне? Няма повече причини!

Козимо разпери ръце.

— Качих се тук преди вас, господа! Ще остана и след вас!

— Искаш да се оттеглиш? — извика Ел Конде.

— Не, да устоя! — отвърна Козимо.

Урсула, която бе слязла между първите и заедно със сестрите си се беше заела да товари багажа в една каляска, се хвърли към дървото.

— Тогава оставам с тебе! Оставам с тебе! — И изтича нагоре по стълбата. Четирима-петима я спряха, откопчиха ръцете й от стълбата, която дръпнаха от дървото.