Читать «Нашите предци» онлайн - страница 128

Една нощ Козимо се събуди от жални вопли. Взе един фенер и видя Ел Конде завързан за ствола на своето дърво, а йезуитът стягаше възлите.

— Стой, отче! Какво значи това?

— Ръката на Светата инквизиция, сине. Сега е ред на този окаян старец, защото изповядва ерес и бълва демони. После идва твоят.

Козимо извади шпагата и преряза въжето.

— Гледайте себе си, отче! Има и други ръце, които служат на разума и справедливостта.

Йезуитът измъкна гола сабя изпод плаща си.

— Барон Ди Рондо, вашето семейство от много време има сметки за уреждане с моя Орден.

— Прав беше моят покоен баща — възкликна Козимо, като кръстосаха оръжия, — Дружината не прощава!

Биеха се, пазейки равновесие сред клоните. Дон Сулписио беше изключително добър фехтовчик и на няколко пъти моят брат бе здраво притиснат. По време на третата атака Ел Конде се съвзе и започна да крещи. Другите изгнаници се събудиха, притекоха се и дуелът приключи. Сулписио веднага скри сабята си и сякаш нищо не се е случило, се зае да призовава към спокойствие и ред.

В друга общност премълчаването на такова събитие би било немислимо, но не и в тази, при неистовото желание да се сведат до минимум всякакви мисли, които се зараждаха в главите. Дон Фредерико се показа като добър посредник и постигна помирение между дон Сулписио и Ел Конде, и всичко си остана както преди.

Козимо, разбира се, трябваше да бъде бдителен и когато се разхождаше с Урсула по дърветата, се боеше, че йезуитът неизменно го шпионира. Той знаеше, че нашепва на дон Фредерико да не пуска повече девойката с него.

Наистина благородническите семейства бяха възпитани в твърде строги нрави, но сега бяха по дърветата, в изгнание, и не обръщаха внимание на много неща. Козимо им се струваше буден младеж, при това с титла, и умееше да бъде полезен. Остана с тях, без някой да го принуждава. Макар да съзнаваха, че между Урсула и него има нежно разбирателство, и да ги виждаха да се отдалечават често сред овощните градини, за да берат цветя и плодове, затваряха едно око, та да не става нужда да придирят. Но сега, след като отец Сулписио вся раздора, дон Фредерико не можеше повече да се преструва, че нищо не забелязва. Извика Козимо на разговор на своя чинар. Край него бе отец Сулписио, дълъг и черен.

— Барoнe, често те виждат с моята niña, тъй ми казват.

— Учи ме да hablar vuestro idioma, Ваше Височество.

— На колко си години?

— Навършвам diez у nueve.

— Joven! Твърде млад! Дъщеря ми е момиче за женене. Por qué дружиш с нея?

— Урсула е на седемнадесет години…

— Мислиш ли да casarte?

— Какво?

— Зле те учи на el castellano дъщеря ми, hombre. Искам да те питам дали не ще да си избереш novia, да се задомиш?

Сулписио и Козимо едновременно понечиха да протегнат напред ръце. Разговорът клонеше натам, накъдето най-малко желаеше йезуитът и още по-малко брат ми.

— Моят дом — каза Козимо и посочи наоколо към най-високите дървета, към облаците, — моят дом е навсякъде, където мога да се качвам, да отивам нагоре…