Читать «Нашите предци» онлайн - страница 126

Като приключи посещенията, Козимо забеляза на една елша момиче, което не бе видял дотогава. С два скока се озова там. Девойката бе с прекрасни очи с цвят на синчец и благоуханна кожа. Държеше ведро.

— Как стана тъй, че уж се запознах с всички, а не ви видях?

— Бях за вода на кладенеца. — И се усмихна.

От наклоненото ведро се изсипа вода. Той й помогна да го изправи.

— Значи, вие слизате от дърветата?

— Не, има една крива череша, която хвърля сянка върху кладенеца. Оттам спускаме ведрата. Елате!

Тръгнаха по един клон, прехвърлиха оградата на някакъв двор. Тя го поведе към черешата. Отдолу беше кладенецът.

— Виждате ли, бароне?

— Откъде знаете, че съм барон?

— Знам всичко — усмихна се девойката. — Моите сестри веднага ме уведомиха за визитата.

— Онези, дето играят на бадминтон?

— Ирена и Раймунда, точно те.

— Дъщерите на дон Фредерико?

— Да…

— А вашето име?

— Урсула.

— Вие се придвижвате по дърветата по-добре от всеки друг.

— От момиченце свикнах да се катеря. В Гранада имаше големи дървета в двора.

— Бихте ли могли да откъснете тази роза? — На върха на едно дърво беше цъфнала виеща се роза.

— Жалко, не.

— Добре, ще ви я откъсна аз.

Козимо се отправи и се върна с розата.

Урсула се усмихна и протегна ръце.

— Искам сам да ви я сложа. Кажете ми къде.

— В косите, благодаря. — И притегли ръката му.

— А сега, кажете ми, бихте ли могли да достигнете до онова бадемово дръвче? — попита Козимо.

— Че как може да стане това? — засмя се тя. — Та аз не умея да летя!

— Почакайте… — И той извади едно въже. — Ако позволите да ви вържа, ще ви прехвърля там като със скрипец.

— Не… страхувам се — рече момичето, но се смееше.

— Това е моят начин. Така пътувам от години, като върша всичко сам.

— Майчице!

Прехвърли я, после пристигна и той. Беше неголямо и нежно бадемово дръвче. Седяха близо един до друг. Урсула бе още задъхана и зачервена от полета.

— Уплашихте ли се?

— Не… — Но сърцето й биеше.

— Розата не е паднала — каза Козимо и я пипна, за да я нагласи.

Тъй, притиснати един до друг на дървото, при всяко движение те се прегръщаха.

— Ах! — отрони тя и той пръв я целуна.

Тъй започна тяхната любов. Той — щастлив и зашеметен, тя — щастлива и съвсем не изненадана (на момичетата нищо случайно не им се случва). Козимо дълго бе чакал тази любов, а тя бе дошла така неочаквано и бе толкова прекрасна, че той не разбираше как е могъл преди да си я представя толкова прекрасна. Новото в тази прекрасна любов беше нейната простота и на момчето му се струваше, че винаги трябва да бъде така.

XVIII

Цъфнаха прасковите, бадемите, черешите. Козимо и Урсула прекарваха заедно дните си сред бухналите дървета. Пролетта обагряше с радост дори помрачаващото присъствие на роднините й.

Моят брат веднага съумя да стане полезен в колонията на изгнаниците. Учеше ги на различни начини да минават от дърво на дърво и подтикваше благородническите семейства да излизат от обичайното си достолепие, да правят известни движения. Прехвърли въжени мостове, които позволяваха на по-старите изгнаници да си разменят визити. И тъй, през почти едногодишния престой при испанците дари колонията с много приспособления, открити от него: резервоари за вода, котлони, кожени чували за спане. Жаждата за нови изобретения го караше да се подчинява на обичаите на тези идалго дори когато противоречаха на идеите на любимите му автори: така например, като видя желанието на тия благочестиви люде да се изповядват редовно, издълба в едно стебло изповедалня, в която можеше да влезе слабият дон Сулписио и от едно прозорче с перденце да изслушва техните прегрешения.