Читать «Нашите предци» онлайн - страница 122

Mладите продавачки на зеленчуци и риба прекосяваха площада на Омброза, а дамите трополяха с каляските си. Козимо ги проследяваше от дървото и все още не разбираше добре защо във всички тях имаше по нещо, което търсеше, но в никоя не го откриваше изцяло. Нощем, когато в къщите се запалваха светлините, а брат ми оставаше сред клоните с жълтите очи на бухалите, той започваше да бленува за любовта. Възхищаваше се и завиждаше на двойките, които си правеха срещи зад храстите и между редиците дървета, и ги сподиряше с поглед, докато не изчезнеха в тъмното. Но щом полегнеха под дървото, на което стоеше, побягваше, изпълнен със срам.

За да победи естествения свян на очите си, наблюдаваше как се любят животните. През пролетта светът по дърветата оживяваше от многобройни брачни хороводи: катеричките се любеха в движение и издаваха почти човешки звуци. Птиците се сношаваха, като пляскаха с криле, гущерите тичаха, здраво захванати за опашките, а таралежите изглеждаха едва ли не мекички в опит да направят по-нежни обятията си. Отимо Масимо, който не бе притеснен от факта, че е единственият дакел в Омброза, ухажваше огромни овчарки толкова настойчиво, сякаш вярваше в естествената симпатия, която предизвикваше. Понякога се връщаше тъжен и оклюмал заради ухапванията, но едно успешно ухажване бе достатъчно да го възнагради за всичките му неуспехи.

Козимо също като Отимо Масимо бе единственият екземпляр от своя род. В сънищата си наяве си представяше, че е обичан от прекрасни девойки, но как можеше да срещне любовта горе по дърветата? Във фантазиите си успяваше да не уточнява къде биха станали тези неща, на земята или там горе, където се намираше: представяше си едно място без място, свят, в който попадаш, вървейки нагоре, а не надолу. Ето: може би съществуваше толкова високо дърво, по което, като се изкачиш, стигаш до друг свят, до луната.

Междувременно с този навик да дрънка по площада Козимо започна да се чувства все по-малко доволен от себе си. Един пазарен ден някакъв човек, дошъл от близкия град Оливабаса, възкликна:

— О, вие си имате испанец!

На въпроса какво иска да каже, отговори:

— В Оливабаса има цяла сган испанци, които живеят по дърветата.

От този миг Козимо не се успокои, докато не предприе по горските дървета пътешествие до Оливабаса.

XVII

Оливабаса беше градче във вътрешността. Козимо пристигна подир два дни път след опасни прехвърляния в районите, където растителността бе по-рядка. По пътя, близо до населените места, хората, които никога не го бяха виждали, надаваха удивени викове. Някои хвърляха по него камъни, затова той се постара да продължи нататък по възможност незабелязано. Колкото повече се приближаваше до Оливабаса, толкова по-силно му правеше впечатление, че срещнатите дървари, воловари или берачки на маслини изобщо не се учудваха, като го виждаха. Дори мъжете го поздравяваха, сваляйки шапка, сякаш го познаваха, и изричаха думи, без съмнение не на местния диалект, та затова звучаха странно в техните уста:

— Señor! Buenos días, Señor!