Читать «Нашите предци» онлайн - страница 121

— Ама истина ли е, че никога не сте стъпвали на друго освен на дърво, господин барон?

— Да, но веднъж, по погрешка, се прехвърлих на рогата на елен. Мислех, че се изкачвам на клен, а то било елен, избягал от фермата, където отглеждат кралски дивеч. Той си стоеше неподвижен. Почувства еленът тежестта ми на рогата си и хукна да бяга през гората. Не мога да ви опиша какъв трясък от чупене на клони последва. Аз, там горе сред заострените краища на рогата, усетих, че отвсякъде ме пробождат игличките на боровете и тръните. Горските клончета ме шибаха в лицето. Еленът се мяташе, мъчеше се да се освободи, но аз здраво се държах…

Прекъсваше разказа и другите веднага го питаха:

— А как се отървахте, ваша милост?

Козимо всеки път измъкваше различен финал.

— Еленът тича, тича, достигна стадото елени. Другите елени видяха, че носи човек на рогата, и хем го избягваха, хем се приближаваха от любопитство. Аз насочих пушката, която винаги държах през рамо, и стрелях по всеки елен, който ми се изпречеше. Ударих петдесет…

— Че кога се е видяло по нашите места да има петдесет елена? — запитваше някой от ония нехранимайковци.

— Сега тази порода е изчезнала, защото всичките петдесет бяха кошути, разбирате ли, и всеки път, когато моят елен се опитваше да се приближи до някоя женска, аз стрелях и тя падаше мъртва. Еленът не можеше да се успокои и накрая се отчая. Тогава… Тогава реши да се самоубие. Изкатери се на една висока скала и се хвърли надолу. Но аз се вкопчих в един бор, който стърчеше там наблизо, и ето ме тук.

Друг път историята завършваше с битка между два елена, които се блъскали с рога. При всеки удар той скачал от рогата на единия върху рогата на другия, докато при един по-силен тласък бил запратен към един дъб…

Накратко, Козимо, подобно на всички запалени разказвачи на истории, накрая започна да не разбира дали са по-хубави тези, които наистина са се случили и които, припомняйки си ги, те заставят да прекосиш отново цяло море от минали мигове, да изпиташ дребнави чувства, досада, щастие, неувереност, тщеславие, отвращение от себе си, или пък измислените, в които всичко се предава в едри щрихи и изглежда лесно, но колкото повече измисляш, толкова по-често се връщаш към онова, което в действителност си преживял. Той беше на възраст, когато желанието да разказваш засилва жаждата за живот, когато ти се струва, че си видял твърде малко и все още няма за какво да разказваш; ето защо току се отправяше на лов, губеше се по няколко седмици, а после се връщаше на ореха насред площада, държейки за опашката някоя белка, лисица или язовец, и отново подхващаше своите истории, и, разказвайки ги на омброзианците, от истински те се превръщаха в измислени и от измислени в истински.

Зад тази страст бе стаено едно дълбоко неудовлетворение, някаква липса, зад диренето на все нови и нови слушатели се криеше различен копнеж. Козимо още не бе познал любовта, а без нея какво представлява всеки опит? Струва ли си да се рискува животът, когато не си познал неговия вкус?