Читать «Нашите предци» онлайн - страница 123

Бе зима, много от дърветата бяха безлистни. През градчето Оливабаса минаваше алея, по която растеше двойна редица чинари и брястове. Приближавайки се, моят брат видя, че сред безлистните клони има хора. По един, по двама, дори по трима на дърво. Бяха седнали или прави, във важни пози. Няколко скока и стигна при тях.

Бяха в благороднически дрехи, наметнати с плащове. Тривърхите им шапки — украсени с пера. Имаше и жени със също тъй благороден вид, с воали на лицата. Те седяха по клоните по две, по три, някои везеха и току поглеждаха надолу към улицата, извивайки леко бюст встрани, като в същото време облягаха ръка на клона, сякаш беше парапет.

Мъжете отправиха към него поздрав, изпълнен с горчиво разбиране.

— Buenos días, Señor!

Козимо се поклони и свали шапка.

Тлъст човек, като че ли най-личният измежду всички, залостил се в чатала на един чинар, откъдето май не можеше да се измъкне, с кожа на чернодробно болен, през която прозираше черното на бръснатите мустаци и брада, ако и да беше в напреднала възраст, явно попита близкия, облечен в благороднически дрехи мършав мъж — кожа и кости и също тъй с чернеещи бузи въпреки бръснатата брада — кой ли е този непознат, дето се приближава по дърветата.

Козимо реши, че е дошъл мигът, в който трябва да се представи. Дойде до чинара на тлъстия господин, поклони се и рече:

— Барон Козимо Пиоваско ди Рондо, на вашите услуги!

— Rondos? Rondos? — отвърна дебелият. — Aragonés? Gallego?

— Не, господине.

— Catalán?

— Не, господине. Аз съм от тия места.

— Desterrado también?

Благородникът, който беше кожа и кости, се почувства длъжен да се намеси като преводач и изрече високомерно:

— Негово Височество Фредерико Алонсо Санчес де Гуатамура и Тобаско пита дали ваша милост е също изгнаник поради това, че както виждаме, и вие се катерите по тези клонаци?

— Не, господине, или поне не съм изгнаник поради чужди разпоредби.

— Viaja usted sobre los árboles роr gusto?

А преводачът:

— Негово Височество Фредерико Алонсо благоволява да ви попита дали за собствено удоволствие ваша милост извършва това пътешествие по дърветата?

Козимо помисли и отговори:

— Правя го, защото вярвам, че ми подобава, макар никой да не ми го налага.

— Feliz usted! — възкликна Фредерико Алонсо Санчес и въздъхна. — Ay de mí, ay de mí!

А оня в черно взе да обяснява още по-надуто:

— Негово Височество държи да отбележи, че ваша милост би трябвало да се смята за щастлив, тъй като изпитвате удоволствие от свободата да правите онова, което ние не можем да избегнем, считаме за наше злощастие и при това го понасяме примирено по Божията воля. — И се прекръсти.

Тъй чрез лаконичните възклицания на принц Санчес и накипрената версия на господина, облечен в черно, Козимо успя да си изясни историята на колонията, която прекарваше дните си по чинарите. Те били испански благородници, разбунтували се срещу крал Карлос III и затова били пратени в изгнание заедно с целите си семейства. Като стигнали до Оливабаса, им забранили да продължат пътуването. И наистина въз основа на някакъв стар договор с Негово Католическо Величество тези територии не можели да дават убежище и дори да бъдат прекосявани от лица, изгонени от Испания. Трудно било да се уреди положението на благородническите семейства. Но магистратите от Оливабаса не искали да имат неприятности с чуждестранните администрации, а в същото време нямали причини за неприязън спрямо богатите пътешественици и успели да измислят компромисно решение. Буквалната формулировка в договора гласяла „кракът на изгнаника да не стъпва на тази територия“. Следователно достатъчно било да стоят по дърветата и всичко се нареждало. Ето защо изгнаниците се изкачили по чинарите и брястовете със стълби, отпуснати от общината. После стълбите били снети. Седели, кукнали там горе, от няколко месеца, като разчитали на мекия климат, на предстоящия указ за амнистия от Карлос III и на божествения промисъл. Разполагали с испански дублони и си купували храна. Тъй посъживили и търговията в града. За да изтеглят нагоре блюдата, инсталирали няколко скрипеца. По други дървета имало балдахини, под които спели. Изобщо успели добре да се приспособят, или по-точно жителите на Оливабаса успели добре да ги снабдят, защото имали сметка от тази работа. От своя страна изгнаниците не мръдвали пръст по цял ден.