Читать «Най-дългото пътуване» онлайн - страница 5

Странно, сещам се за Даниъл Маккалъм и за следобеда, когато ме посети. Представям си подаръка, който ми остави, и докато се унасям, се питам кога ли ще ме открие някой.

* * *

— Айра.

Чувам го първо в съня си, глухо и неразбираемо, като подводен шум. След миг осъзнавам, че някой произнася името ми. Но това е невъзможно.

— Събуди се, Айра.

Очите ми се отварят рязко. На седалката до мен е Рут, съпругата ми.

— Буден съм — казвам, без да вдигам чело от волана. Без очилата, търкулнали се някъде из колата при сблъсъка, я виждам смътно, като призрак.

— Излезе от пътя.

Примигвам.

— Някакъв смахнат ме изблъска. Натъкнах се на заледена локва. Вече не съм бърз като котка. Можеше да е по-зле.

— Излезе от пътя, защото си сляп като къртица и твърде стар да шофираш. Колко пъти да ти повтарям, че си заплаха зад кормилото.

— Никога не си ми го казвала.

— А трябваше! Не видя дори завоя. — Тя млъква. — Тече ти кръв.

Вдигам глава, избърсвам си челото със здравата ръка и тя почервенява. По волана и таблото има кръв, червените петна са навсякъде. Питам се колко ли кръв съм изгубил.

— Ръката ти е счупена. И ключицата. Нещо не е наред с рамото ти.

— Знам — примигвам и Рут ту избледнява, ту се появява отново.

— Трябва да отидеш в болницата.

— Безспорно — съгласявам се.

— Тревожа се за теб.

Вдишвам дълбоко и бавно издишвам, преди да отговоря.

— И аз се притеснявам — признавам накрая.

Съпругата ми Рут всъщност не е в колата. Разбирам го. Тя почина преди девет години, в деня, когато животът ми спря. Извиках я от дневната, тя не отговори и аз станах от стола. Тогава се придвижвах сам, макар и бавно. Влязох в спалнята и я видях на пода, легнала на дясната си страна. Повиках линейка и коленичих до нея. Обърнах я по гръб и притиснах с пръсти врата й. Не долових пулс. Опрях устни в нейните и започнах да вдишвам и да издишвам, както бях гледал по филмите. Гърдите й се повдигаха и спускаха и аз дишах, докато ми причерня. Нищо. Целунах я по устните и по бузите и я прегръщах, докато линейката дойде. Рут, моята съпруга от петдесет и пет години, си бе отишла и в миг всичко, което бях обичал, също си отиде.

— Защо си тук? — попитах я.

— Що за въпрос? Тук съм заради теб.

Разбира се.

— Откога спя?

— Не знам. Но е тъмно. Мисля, че ти е студено.

— Винаги ми е студено.

— Не по този начин.

— Да — кимвам. — Не по този начин.

— Защо си на това шосе? Къде отиваше?

Понечвам да помръдна, но споменът за болката ме спира.

— Знаеш.

— Да. Отиваше в Блек Маунтин, където прекарахме медения си месец.

— Исках да отида още веднъж. Утре имаме годишнина.

— Мозъкът ти се е размътил — отвръща тя след известно време. — Оженихме се през август, не през февруари.

— Нямам предвид тази годишнина — уточнявам; не й казвам, че според лекаря няма да доживея до август. — Говоря за другата.

— Коя друга? — учудва се тя. — Няма друга.