Читать «Най-дългото пътуване» онлайн - страница 4

Проблемът ми обаче е, че живея в Северна Каролина. И обикновено не се отдалечавам с колата на повече от два-три километра от къщи — с изключение на ежегодното пътуване до планините през лятото. Затова багажникът ми е празен, но ме успокоява мисълта, че щеше да е безполезно дори да носех портативен хотел. Стръмнината е заледена и няма начин да се добера до багажника даже вътре да се криеха богатствата на Тутанкамон. Все пак не съм съвсем неподготвен за произшествието. Преди да тръгна, взех термос с кафе, два сандвича, сушени сливи и бутилка вода. Оставих храната на предната седалка до писмото, което написах, и макар да се разпиля при сблъсъка, се утешавам, че е някъде в колата. Ако прегладнея, ще се опитам да я намеря. Е, яденето и пиенето се плащат. Което влезе, трябва да излезе, а още не съм измислил как ще излезе. Проходилката е на задната седалка, а стръмнината ще ме вкара в гроба. С тези рани позивът на природата е изключен.

За инцидента. Бих съумял, предполагам, да съчиня вълнуваща история за заледен път или за гневен шофьор, изтикал ме от шосето, но не се случи така. Ето какво стана. Притъмня, заваля сняг, който се усили, и изведнъж шосето изчезна. Вероятно съм свърнал по завой — казвам навярно, защото очевидно не съм го видял — и следващото, което усетих, е как колата ми разбива с трясък мантинелата и се спуска главоломно по стръмнината. Сега седя тук, сам в мрака, и се питам дали ще излъчат филм за мен по канала за времето.

Вече не виждам през предното стъкло. Въпреки болката пускам чистачките без особена надежда, но след миг те избутват снега и го заместват с тънка ледена корица. Това мимолетно завръщане към нормалното ме удивлява, ала изключвам неохотно чистачките и фаровете, които едва сега забелязвам да светят. Не бива да хабя акумулатора, в случай че се наложи да натисна клаксона.

Помествам се: мълния пронизва ръката ми и се стрелва към ключицата. Светът почернява. Вдишвам и издишвам, чакайки нажежената до бяло болка да стихне. Божичко! Едва се сдържам да не изкрещя, ала като по чудо болката отшумява. Дишам равномерно, старая се да възпирам сълзите и когато най-сетне ми олеква, съм изтощен до краен предел. Имам чувството, че мога да спя цяла вечност и да не се събудя. Затварям очи. Изморен съм, много съм изморен.