Читать «Най-дългото пътуване» онлайн - страница 41

Обърканото й изражение му подсказа, че за пръв път от цяла вечност майка му не мисли за ранчото. И за ездата на бикове. И за работата, която трябва да свърши преди залез-слънце. Интересът обаче бе мимолетен и тя се съсредоточи отново върху чинията. Упорството й не отстъпваше на неговото.

— Трийсет и осми. В дрешника ми има стари ботуши, които може да използва. Ако й станат.

— Благодаря. Ще насека малко дърва, докато дойде, освен ако не искаш да направя нещо друго.

— Само да полееш. На второто пасбище му трябва вода.

— Пуснах системата сутринта. Но ще я изключа, преди София да пристигне.

— В събота и неделя ще трябва да ми помагаш за клиентите.

Тонът й му подсказа, че се е подготвяла да повдигне въпроса от самото начало и затова е останала да закуси с него.

— Знаеш, че в събота няма да съм тук — напомни й твърдо той. — Ще бъда в Ноксвил.

— Ще яздиш.

— В последното състезание за годината.

— Защо да участваш тогава? Не трупаш точки.

В гласа й прозвуча горчивина.

— Не става дума за точки. Не искам да започвам следващия сезон неподготвен. — Разговорът отново замря и само вилиците потракваха по чиниите. — Снощи спечелих — вметна той.

— Браво.

— В понеделник ще прехвърля чека в сметката ти.

— Задръж го — отсече тя. — Не го искам.

— А ранчото?

Тя погледна и той видя по-малко гняв, отколкото очакваше. Зърна примирение, дори тъга, подчертавана от умората, която я състаряваше.

— Не ме е грижа за ранчото. Тревожа се за сина си.

* * *

След закуската Люк сече дърва около час и половина и подреди цепениците под сайванта. Майка му пак странеше от него и макар това да го притесняваше, еднообразното размахване на брадвата го успокояваше, отпускаше мускулите му и го освобождаваше от мислите за София.

Тя вече му беше влязла под кожата — не помнеше кога за последен път се е чувствал така. Може би с Ейнджи, но дори с нея не бе същото. Държеше на Ейнджи, ала не помнеше да не е излизала от ума му както София. До снощи всъщност дори не можеше да си представи, че такова нещо ще му се случи. След смъртта на баща си успяваше да се съсредоточи колкото да участва в състезанията. Когато скръбта най-сетне понамаля дотолкова, че ден-два да не се сеща за баща си, той насочи всичките си усилия да стане възможно най-добър ездач. Обикаляйки страната, мислеше само за това и при всеки успех вдигаше летвата по-нависоко, а волята му да побеждава укрепваше.

Тази всеотдайност оставяше място само за мимолетни, безсмислени връзки. Последните осемнайсет месеца промениха всичко. Край на пътуването, на тренировките. В ранчото винаги имаше работа, но той бе свикнал с това. Преуспелите фермери умееха да подреждат приоритетите си, а двамата с майка му имаха опит. Оставаше му повече време за размисли за бъдещето и за пръв път в живота си понякога закопняваше да си поговори на вечеря и с някой друг, а не само с майка си.

Макар да не го обсебваше, не можеше да отрече колко силен е подтикът да се опита да намери някого. Единственият проблем беше, че няма ни най-малка представа къде и как да го търси… а когато започна да язди, състезанията отново завладяха вниманието му.