Читать «Най-дългото пътуване» онлайн - страница 40

Не каза нищо. След почти четвърт век в ранчото бяха усъвършенствали изкуството на негласния диалог.

Отпи от кафето, заслушан в тракането на шпатулата по дъното на тигана.

— Тази сутрин няма проблеми — рече. — Проверих шевовете на кравата, която се заплете в телената мрежа. Раната й заздравява.

— Добре.

Майка му остави шпатулата и взе чинии от бюфета. Той извади конфитюр и масло от хладилника. Докато си сипе от яйцата, майка му вече седеше до масата. Подаде й препечена филийка и премести каната с кафето на масата.

— Тази седмица трябва да подготвим тиквите — напомни му тя; не го поглеждаше в очите, не го прегърна за добро утро… не че се надяваше. — Във вторник ще докарат сеното за лабиринта. Не забравяй да издълбаеш няколко тикви.

Половината тикви вече бяха продадени на баптистката църква в Кинг, но през почивните дни в ранчото щяха да дойдат купувачи за останалите. Едно от най-интересните забавления за децата — и притегателна сила за възрастните — бе лабиринтът от бали сено. Идеята хрумна на баща му, когато Люк беше малък, и лабиринтът се усложняваше през годините. Преминаването през него се бе превърнало в местна традиция.

— Непременно — кимна той. — В чекмеджето ли е схемата?

— Ако си я прибрал там миналата година.

Люк намаза мълчаливо хляба си с масло и конфитюр. След малко майка му въздъхна.

— Снощи се прибра късно — отбеляза и придърпа маслото и конфитюра.

— Будна ли беше? Не забелязах да свети.

— Бях заспала. Но се събудих, докато паркираше пикапа.

Той се усъмни, че му казва цялата истина. Прозорците на стаята й не гледаха към пътя, което означаваше, че е била в дневната. Тоест, чакала го е и се е притеснявала.

— Поостанах с неколцина приятели. Те ме накараха.

Тя се взираше в чинията си.

— Предположих.

— Получи ли съобщението ми?

— Да — отвърна кратко тя.

Никакви въпроси как е минало състезанието, как се е чувствал, никаква загриженост за болките, които знаеше, че го измъчват. Нямото негодувание се засили и изпълни стаята. Тъга и гняв се просмукваха през тавана и стените. Той я похвали наум за умението да вменява чувство за вина.

— Искаш ли да поговорим? — попита я.

Тя го погледна за пръв път.

— Не.

„Добре“ — помисли си той. Въпреки гнева й обаче, разговорите с нея му липсваха.

— Може ли да те попитам нещо?

Буквално дочу мислите й, докато тя се подготвяше за битката. Готвеше се да се оттегли да закуси на верандата и да го остави сам на масата.

— Какъв размер обувки носиш? — попита я той.

Вилицата й замръзна във въздуха.

— Какъв размер обувки нося?

— Чакам гостенка — обясни той и разбърка яйцата в чинията си. — Ще се наложи да й дам ботуши, ако решим да пояздим.

За пръв път от седмици тя не успя да прикрие любопитството си.

— Момиче ли ще идва?

Той кимна, дъвчейки.

— Каза се София. Снощи се запознахме. Каза, че иска да види плевнята.

Майка му примигна.

— Какво й е интересното на плевнята?

— Не знам. Тя пожела.

— Коя е тя?

— Тази година завършва „Уейк Форест“. От Ню Джърси е. Ако ще яздим, ще й трябват ботуши. Затова те питах кой номер носиш.