Читать «Най-дългото пътуване» онлайн - страница 43

— И как ти се стори?

— Прав беше. Не е нищо особено, но хората са сърдечни. Един старец, седнал на пейка, ми обясни как да стигна дотук. А ти как си?

— Добре — кимна той, най-сетне се беше осмелил да я погледне в очите.

Дори да забеляза колко е напрегнат, тя не го показа.

— Свърши ли си работата?

— Нагледах добитъка, насякох дърва, напазарувах това-онова от магазина.

— Звучи чудесно. — София заслони очи с длан и се завъртя бавно в кръг да огледа околността. Кучето дотича и се засуети край нея да й се представи. — Това сигурно е Куче — досети се тя.

— Единственото и неповторимо Куче.

Тя приклекна и го погали по главата. То завъртя одобрително опашка.

— Имаш ужасно име, Куче — прошепна му тя, а то завъртя още по-ентусиазирано опашка. — Тук е красиво. Цялото място ли е твое?

— На мама е. Но да, част е от ранчото.

— Колко е голямо?

— Малко повече от осемстотин акра.

Тя се намръщи.

— Това не ми говори нищо. Знаеш, че съм от Ню Джърси. Градско момиче.

Хареса му начинът, по който го каза.

— Ще ти го опиша другояче. Започва от завоя на шосето и продължава три километра напред чак до реката. Земята е като ветрило, по-тясна край шосето и по-широка край реката.

— Сега ми стана по-ясно — кимна тя.

— Наистина ли?

— Не съвсем. На колко улични пресечки се равнява?

Въпросът й го изненада и изражението му я разсмя.

— Нямам представа.

— Шегувам се — каза тя и се изправи. — Но изглежда внушително. За пръв път виждам ранчо. — Тя махна към къщата зад тях. — Твоя ли е?

— Построих я преди две години — обясни й.

— Сам ли?

— Да, с изключение на водопровода и електричеството. Нямам право да правя такива неща. Но проектът и градежът са мое дело.

— Не се учудвам — каза тя. — Обзалагам се, че ако колата ми се повреди, ще успееш да я поправиш.

Той изгледа колата й с присвити очи.

— Вероятно.

— Доста си… старомоден. Мъж до мозъка на костите си. Повечето момчета вече не умеят да правят такива неща.

Той не разбра дали е възхитена, или го взема на подбив, но осъзна, че загадката му харесва. Струваше му се някак по-зряла от момичетата, които познаваше.

— Радвам се, че дойде.

Тя сякаш се почуди как да му отговори.

— И аз се радвам, че дойдох. Благодаря за поканата.

Той прочисти гърло.

— Да те разведа ли из ранчото?

— На кон?

— Има красиво място край реката — отвърна й уклончиво той.

— Романтично ли е?

— На мен ми харесва — отговори колебливо.

— Това ми стига — засмя се тя и посочи ботушите в ръката му. — За мен ли са?

— На мама са. Не знам дали ще ти станат, но с тях ще ти е по-лесно със стремената. Донесох ти и чорапи. Мои са и сигурно ще са ти големи, но са чисти.

— Вярвам ти. Щом строиш къщи и поправяш коли, вероятно знаеш как се пуска пералнята. Да ги обуя ли?

Той й ги подаде и се опита да не се взира в краката й в тесните джинси, докато вървеше пред него към верандата. Кучето я последва с размахана опашка и изплезен език, сякаш е открило нов предан приятел. Щом София седна, то започна да я побутва с муцуна по ръката и Люк го прие като добър знак — кучето обикновено не проявяваше чак такава дружелюбност. Проследи с поглед как София се събува, нахлузва чорапите и надява ботушите с плавни, изящни движения. Стана и направи няколко крачки.