Читать «Най-дългото пътуване» онлайн - страница 38

— Съжалявам — изричам най-сетне. — Искам да знаеш, че винаги съм съжалявал.

— Не ми го казвай — изрича тя с дрезгав глас.

— Няма как. Онази нощ говорихме с часове.

— Да — признава тя. — Говорихме за летата, които прекарвахме заедно. Говорихме за колежа и как някой ден ще поемеш магазина на баща си. По-късно, когато се върнах у дома, лежах в стаята си и дълго гледах пръстена. На сутринта го показах на мама и тя се зарадва. Дори татко беше доволен.

Разбирам, че се опитва да ме разведри, но не успява. Продължавам да се взирам в нея.

— Говорихме и за теб. За мечтите ти.

Рут извръща лице.

— Да. Говорихме за мечтите ми.

— Разказа ми как ще станеш учителка и ще си купим къща, която да е близо до дома на родителите ни.

— Да.

— И ще пътуваме. Ще отидем в Ню Йорк, в Бостън и дори във Виена.

— Да.

Затварям очи. Тъгата ме притиска.

— Каза ми, че искаш да имаш деца. Че повече от всичко искаш да станеш майка. Искаш две момчета и две момичета, защото копнееш за дом като на братовчедите ти — пълен с деца и шумен. Разказа ми колко си обичала да им гостуваш, защото там винаги си се чувствала щастлива. И повече от всичко на света искаш твоят дом да бъде такъв.

Рут отпуска рамене и ме поглежда.

— Да — прошепва. — Признавам, че го исках.

Сърцето ми се свива отчаяно, нещо у мен се прекършва. Истината често е ужасна. Пак ми се приисква да съм друг. Ала вече е късно, нищо не мога да променя. Стар съм, сам съм и умирам по малко с всеки изминал час. Изморен съм, по-изморен от всякога.

— Трябваше да се омъжиш за друг — прошепвам.

Тя поклаща глава, привежда се нежно към мен и жестът й ми припомня живота ни заедно. Прокарва леко пръст по скулата ми и ме целува по косата.

— Не бих се омъжила за друг. И не искам повече да говорим за това. Трябва да почиваш. Да заспиш отново.

— Не — промърморвам, опитвам се да поклатя глава, но не успявам, защото болката ме възпира. — Искам да съм буден. Да бъда с теб.

— Не бой се. Ще бъда тук, когато се събудиш.

— Но преди те нямаше.

— Тук бях. Тук съм и винаги ще съм тук.

— Защо си толкова сигурна?

Тя ме целува пак и отговаря с нежен глас:

— Защото съм винаги с теб, Айра.

6.

Люк

Рано сутринта тялото го болеше и когато се пресегна да разтрие врата и хълбоците на Кон, гърбът му запротестира. Нурофенът поотслаби болката, но все още се затрудняваше да си вдига ръката над рамото. Като наглеждаше добитъка призори, едва си извръщаше главата наляво и надясно. Добре че Хосе беше тук да му помага.

Той остави чесалото, сипа овес във ведрото на Кон и тръгна към старата ферма, примирен, че ще се възстанови едва след ден-два. Болките бяха нормално явление след всяка езда и безспорно се бе чувствал и по-зле. За ездачите на бикове раните бяха нещо неизбежно — въпросът не бе дали, а кога и колко тежко ще пострадат. Досега, като се изключи инцидентът с Биг Агли Критър, си бе чупил два пъти ребрата, белите му дробове бяха колабирали, а коленните му сухожилия се бяха разкъсвали. През 2005 година си счупи лявата китка. И двете му раменни стави бяха разхлабени. Преди четири години, на световните финали по професионална езда на бикове язди със счупен глезен с помощта на специален каубойски ботуш, който придържаше счупените му кости. И, разбира се, при паданията си бе получил обичайната доза мозъчни сътресения. Откакто се помнеше обаче, искаше единствено да продължава да язди.