Читать «Най-дългото пътуване» онлайн - страница 2

— Какво да направя? — питаше ме. — Как ще ходя до магазина без кола?

Почина, месец преди да навърши сто и една. Шофьорската му книжка бе в портфейла му, а на нощната масичка до леглото му лежеше решена кръстословица. Живя дълго и пълноценно и напоследък все по-често мисля за него. Логично е, предполагам, защото от самото начало вървях по неговите стъпки. Всяка сутрин отварях магазина и си припомнях неговите „Правила на живота“. Спазвах ги и в отношенията си с хората. Помнех имената им, давах им повече, отколкото очакваха, и до ден-днешен си взимам шапката, когато ми се стори, че ще вали. И аз като татко получих сърдечен удар и сега се придвижвам с проходилка, а макар да не решавам кръстословици, умът ми е непокътнат. И като татко упорствам да шофирам. Хвърляйки поглед назад, това вероятно е грешка. Ако се бях отказал, нямаше да се озова в такова затруднение — колата ми да излезе от пътя, да се плъзне по стръмнината под него, да се блъсне в дърво и то да огъне бронята й. Нямаше да си представям как някой идва с термос с кафе, одеяло и преносим трон, като онези, с които разнасяли фараоните насам-натам. Понеже това май е единственият начин да се измъкна жив.

В беда съм. По напуканото предно стъкло продължава да се сипе сняг като мъглява, дезориентираща пелена. Главата ми кърви и ми се вие свят. Почти съм сигурен, че дясната ми ръка е счупена. И ключицата. Рамото ми тупти и остра болка ме пронизва дори при най-малкото движение. Със сако съм, но вече съм измръзнал и треперя.

Ще излъжа, ако кажа, че не ме е страх. Не искам да умирам и благодарение на родителите ми — мама почина на деветдесет и шест — отдавна се смятах за генетично предразположен да доживея до дълбоки старини. Допреди няколко месеца вярвах, че ми остават поне още шест години. За добро или за зло, понеже от известно време тялото ми се предава — сърцето, ставите, бъбреците. Напоследък се появи и друго — образувания в белите дробове, както ги нарича лекарят ми. Тумори. Рак. Времето ми вече се отмерва в месеци, а не в години. Въпреки всичко все още не съм готов да умра. Не днес. Искам да направя нещо, което правя всяка година от 1956 насам. Наближава краят на голяма традиция и повече от всичко искам да успея да се сбогувам.

Странно е обаче какви мисли спохождат човека пред лицето на смъртта. Сигурен съм, че ако минутите ми са преброени, не бих предпочел да си отида така — с треперещо тяло и тракащи зъби, докато сърцето ми накрая неизбежно се предаде напълно. Знам какво става, когато хората умрат — на моята възраст съм присъствал на твърде много погребения. Ако имам избор, бих умрял насън, в удобно легло у дома. Хората, споминали се така, изглеждат добре в ковчега. Ето защо съм решил, усетя ли онази с косата да ме потупва по рамото, да се примъкна на задната седалка. За нищо на света не искам някой да ме свари замръзнал в седнало положение като зловеща ледена скулптура. Как ще ме извадят от колата? Все едно да се опитват да измъкнат пиано от банята, както съм се вклинил зад волана. Представям си как пожарникарите разчупват леда и дърпат тялото ми напред-назад с викове: „Завърти главата натам, Стив“, или „Извий ръцете на старчето насам, Джо“. Блъскат и бутат, опъват и напъват, докато тялото ми най-сетне изскочи като тапа и тупне на земята. Не, благодаря. Имам си гордост. Та, както споменах, ако се стигне дотам, ще се постарая да се добера до задната седалка и да затворя очи. Така ще се плъзна навън като замразена риба.