Читать «Най-дългото пътуване» онлайн - страница 36

Въпреки страховете и мълвите или именно заради тях винаги съм смятал лятото на 1941 за последното си невинно лято. С Рут прекарвахме почти цялото си свободно време заедно и се влюбвахме все по-дълбоко. Рут идваше при мен в магазина, а аз ходех във фабриката, където тя работеше като секретарка на чичо си. Вечер се разхождахме под звездите. Всяка неделя си правехме пикник в парка до къщата ни. Вземахме малко храна, колкото да издържим до вечерята. Понякога си гостувахме и слушахме класическа музика на грамофона. Когато дойде краят на лятото и Рут се качи във влака за Масачузетс, аз се усамотих в един ъгъл на гарата, закрил лице с длани, защото знаех, че вече нищо няма да е същото. Предчувствах, че наближава часът да ме призоват да се сражавам.

След няколко месеца — на седми декември 1941, предчувствието ми се сбъдна.

* * *

През цялата нощ ту се съвземам, ту губя свяст. Вятърът и снегът упорстват. Когато съм буден, се питам дали изобщо ще се развидели. Чудя се дали отново ще зърна изгрева. Ала преди всичко си спомням миналото с надеждата Рут да се появи. Без нея, мисля си, вече съм мъртъв.

Дипломирах се през май 1942 и се върнах у дома, но не познах магазина. Мястото на костюмите, изложени на закачалките, бяха заели трийсет шевни машини и трийсет жени, които шиеха военни униформи. Два пъти дневно докарваха топове тежък плат, които запълваха целия склад. В съседното помещение, пустеещо от години, работеше татко. Там бяха сложили шейсет шевни машини. Мама отговаряше за производството, а татко — за телефоните, счетоводството и доставките до военните и военноморските бази, никнещи из Юга.

Знаех, че скоро ще ме мобилизират. Бях в началото на списъка и неизбежно щях да се бия по море, по въздух или в окопите. Смелите предвкусваха сраженията, но както споменах, аз не бях смел. Още докато пътувах с влака към дома, реших да постъпя във Военновъздушните сили. Мисълта да водя битки в небето незнайно защо ме плашеше по-малко. Времето обаче щеше да ме опровергае.

Още първата вечер казах на родителите си какво съм решил. Мама веднага взе да кърши ръце. Татко замълча, но по-късно, докато попълваше счетоводната книга, ми се стори, че в очите му блестят сълзи.

Бях взел и друго решение. Преди Рут да се върне в Грийнсбъро, се срещнах с баща й и споделих колко много означава дъщеря му за мен. Два дни по-късно закарах родителите й до гарата както преди година. Отново ги оставих да я поздравят първи и пак я заведох на вечеря. Докато се хранехме в почти празния ресторант, й разказах какво съм замислил. За разлика от родителите ми тогава тя не пророни нито една сълза.

Не я изпратих веднага до дома й. След вечерята отидохме в парка, до мястото, където често си устройвахме пикник. Нямаше луна, а лампите в парка не светеха. Улових я за ръката, но различавах съвсем смътно лицето й.

Докоснах пръстена в джоба си — пръстенът, за който бях казал на баща й. Дълго го обмислях — не защото не бях сигурен в намеренията си, а защото не бях наясно с нейните. Ала бях влюбен, отивах на война и исках да знам, че тя ще ме чака. Паднах на колене. Казах й, че я обичам и не мога да си представя да живея без нея. Помолих я да се омъжи за мен. Подадох й пръстена. Тя не отговори веднага и ще излъжа, ако кажа, че не се уплаших. Но сякаш прочела мислите ми, тя взе пръстена, сложи си го и взе ръката ми. Изправих се и застанах пред нея под звездното небе. Тя ме прегърна и прошепна: „Да“. Цяла вечност останахме така, прегърнати, само ние двамата. Дори сега, седемдесет години по-късно, усещам топлината й в студената кола. Долавям парфюма й — деликатно ухание на цветя. Поемам си дълбоко дъх да го задържа, както притисках нея в онази нощ.