Читать «Най-дългото пътуване» онлайн - страница 34

— Беше щастлива случайност. Татко познаваше един професор там и той ми помогна много. Но тази година бе трудна за мен. Ти не пишеше на Сара, но знаех, че ще я видиш отново, и се тревожех, да не би да се влюбиш в нея. Страхувах се, че тя ще види у теб същото, каквото виждах аз, и ще впрегне целия си чар да те накара да ме забравиш.

— Невъзможно!

— Сега го знам, но тогава се страхувах.

Помръдвам леко глава и пред очите ми веднага изскачат звездички, сякаш са ме цапардосали с релса по тила. Затварям очи, чакам да ми мине, но това изисква цяла вечност. Съсредоточавам се, дишам бавно и накрая болката утихва. Светът се връща на части и пак се сещам за инцидента. Лицето ми лепне, а спуканата въздушна възглавница е покрита с прах и кръв. Кръвта ме плаши, но въпреки това в колата има магия, вълшебство, върнало Рут при мен. Преглъщам; гърлото ми стърже като шкурка.

Личи си, че Рут се тревожи за мен. Сред издължаващите се сенки виждам как ме наблюдава. Жената, която винаги съм обожавал. Пренасям се отново в 1940. Опитвам се да разсея страховете й.

— Въпреки притесненията ти за Сара, не се върна през декември да ме видиш — напомням й.

Представям си как Рут забелва очи — дежурният отговор на моето оплакване.

— Не се върнах у дома, понеже нямах пари да си купя билет за влака. Знаеш го. Работех в един хотел. Не можех да тръгна. Стипендията покриваше само обучението ми, за всичко друго трябваше да плащам.

— Извинения… — жегвам я.

Както обикновено тя не ми обръща внимание.

— Понякога по цяла нощ будувах на рецепцията, а на сутринта отивах на лекции. Едва се удържах да не заспя върху учебника. Не ми беше лесно. Към края на първата година очаквах с нетърпение да се прибера у дома през лятото дори само за да се наспя.

— Но аз се появих на гарата и ти провалих плановете.

— Да — усмихва се тя. — Плановете ми се провалиха.

— Не те бях виждал от девет месеца — посочвам. — Исках да те изненадам.

— И успя. Във влака се питах дали ще дойдеш, но се страхувах да не се разочаровам. После, когато влакът спря на гарата и те видях през прозореца, сърцето ми подскочи. Ти беше много красив.

— Мама ми уши нов костюм.

Тя се засмива замечтано, потънала в спомени.

— И родителите ми бяха с теб.

Бих свил рамене, но не смея да помръдна.

— Знаех, че и те искат да те видят, и помолих татко да ми даде колата.

— Много галантна постъпка.

— Или егоистична. Иначе щеше да се прибереш право вкъщи.

— Да, може би — подсмихва се тя. — Но се оказа, че си помислил и за това. Беше помолил татко да ме заведеш на вечеря. Разказа ми как си дошъл във фабриката да поискаш разрешение.

— Не исках да имаш повод да ми откажеш.

— Нямаше да ти откажа дори да не беше питал баща ми.

— Вече знам, но тогава не знаех — повторих думите й. Приличаме си с нея и винаги сме си приличали в много отношения. — Когато слезе от влака онази вечер, си помислих как на гарата би трябвало да е пълно с фотографи, за да те снимат. Изглеждаше като филмова звезда.

— Бях пътувала дванайсет часа с влака. Изглеждах ужасно.

Това е лъжа. Знаем го и двамата. Рут беше красива и дори след като прехвърли петдесетте, където и да влезеше, мъжете вперваха очи в нея.