Читать «Най-дългото пътуване» онлайн - страница 33

Както казах, сватовница.

Едва след като се оженихме, мама ми призна, че „преподавала“ на Рут, разказвайки й истории за мен. Отначало се засегнах. Искаше ми се да вярвам, че съм спечелил сам сърцето на Рут. Казах го на мама. Тя се засмя и ми отговори, че всички майки правели това за синовете си. Мой ред било да докажа, че не е излъгала, защото такъв бил дългът на синовете към майките им.

— А аз се мислех за неустоим.

— Стана неустоим, щом спря да се страхуваш от мен. Но не и при първата ни разходка. Когато стигнахме фабриката, където живеехме, аз ти казах: „Благодаря ти, Айра, че ме изпрати“, а ти отвърна само: „Няма за какво“. Обърна се, кимна на родителите ми и си тръгна.

— Следващата седмица обаче се представих по-добре.

— Да. Говореше за времето. Три пъти повтори: „Днес е доста облачно“. Два пъти добави: „Питам се дали ще завали“. Прояви се като ненадминат оратор. Между другото майка ти ми обясни какво означава „ненадминат“.

— Но ти не отказваше да се срещаш с мен.

— Да — погледна ме тя право в очите.

— В началото на август ти предложих да отидем в сладкарницата, където ходеше с Дейвид Ъпстейн.

Тя си приглади косата, без да откъсва очи от моите.

— А аз ти казах, че по-вкусна кола не съм опитвала в живота си.

Така започна всичко. Не е вълнуващ приключенски разказ или приказно романтичен сюжет като от филм, но аз съзирах божествената намеса. Изглеждаше ми абсурдно, че тя намира нещо у мен, но бях достатъчно умен да се възползвам от възможността. След това прекарвахме заедно свободното си време, колкото и малко да беше. Наближаваше краят на лятото. Отвъд Атлантика Франция вече се бе предала и битката за Британия бе започнала, но войната през тези последни летни седмици ми се струваше много далечна. Разхождахме се в парка, потънали в разговор, и продължавах да я водя в сладкарницата. Два пъти я поканих на кино, а веднъж ги заведох с майка й на обяд. Винаги я изпращах до вкъщи след синагогата. Родителите й вървяха на десет крачки зад нас, оставяйки ни повече лично пространство.

— Родителите ти все пак ме харесаха.

— Да — кимва тя. — Защото аз те харесвах. Ти ме разсмиваше. Ти си първият човек, който ме накара да се засмея в тази страна. Татко ме питаше какво ми е толкова смешно, а аз му отговарях, че ме разсмиват не точно думите ти, а начинът, по който разказваш. Например какви физиономии правиш, когато описваш как готви майка ти.

— Мама можеше да подпали водата, но така и не се научи как се варят яйца.

— Преувеличаваш.

— От малък се научих да ям, без да вдишвам. Защо според теб с татко бяхме толкова слаби?

Тя поклаща глава.

— Ако майка ти знаеше какви ужасни неща говориш…

— Нямаше да се засегне. Знаеше, че не умее да готви.

Рут помълча.

— Искаше ми се да имахме повече време онова лято. Тъгувах много, когато се върна в университета.

— Дори да бях останал, нямаше да сме заедно. Ти също щеше да заминаваш. За „Уелсли“.

Тя кимва с отнесено изражение.