Читать «Най-дългото пътуване» онлайн - страница 31

— Имам куче. Куче. Австрийско пастирско куче. — Той я погледна невъзмутимо. — Подкарва страхотно добитъка.

— Майка ти не се ли оплаква?

— Тя го нарече така.

София поклати глава.

— Съквартирантката ми няма да повярва!

— Какво? Че според теб животните ми имат странни имена?

— Не само това.

— Разкажи ми за приятелките си — подкани я той и половин час тя му описва ежедневието си.

Дори на нея й звучеше скучно — лекции, учене, социален живот през почивните дни. На него обаче явно не му омръзна — понякога задаваше въпроси, но през повечето време я изслушваше съсредоточено. Разказа му за момичетата от клуба — особено за Мери-Кейт — и малко за Брайън и поведението му от началото на учебната година. Докато разговаряха, на паркинга заприиждаха хора. Някои заобикаляха пикапа им и повдигаха шапки за поздрав. Други поздравяваха Люк за победата.

Стана късно. Застудя. София настръхна. Скръсти ръце и се сви в стола.

— В кабината имам одеяло — предложи й той.

— Благодаря, но е време да се връщам. Не искам приятелките ми да си тръгнат без мен.

— Ще те изпратя.

Помогна й да слезе от пикапа. Върнаха се по същия път. Не след дълго чуха музиката и се озоваха пред плевнята. Част от хората се бяха разотишли. Стори й се, че са изминали часове.

— Искаш ли да вляза с теб? В случай че Брайън е вътре?

— Не. Няма страшно. Няма да се отделям от съквартирантката си.

Той сведе очи, после я погледна.

— Беше ми приятно да разговарям с теб, София.

— И на мен. Благодаря ти още веднъж. За помощта.

— Радвам се, че ти помогнах.

Той кимна и се обърна. София го проследи с поглед как се отдалечава. Би могло да приключи дотук — по-късно се питаше дали не е трябвало да стане така — но тя тръгна след него и думите се изплъзнаха от устата й.

— Люк! Чакай! — Той извърна глава и тя вирна леко брадичка. — Каза, че ще ми покажеш плевнята в ранчото. Дето била по-разнебитена от тази.

Той се усмихна, показвайки й отново трапчинките си.

— Един часа утре? — попита я. — Трябва да свърша туй-онуй сутринта. Да те взема ли?

— Мога да карам. Просто ми напиши съобщение как да стигна.

— Нямам ти номера.

— Какъв е твоят?

Той й го продиктува, тя набра номера и чу как телефонът му иззвъня. Прекъсна връзката, чудейки се какво я прихваща.

— Вече го имаш.

5.

Айра

Става все по-тъмно и късната зима се разлютява още повече. Вятърът вие, прозорците на колата са побелели от сняг. Бавно ме погребват жив. Пак се замислям за колата. Кремава е, „Крайслер“ от 1988. Чудя се дали ще я забележат, когато слънцето изгрее. Или ще се слее с пейзажа.

— Не мисли за такива неща — казва Рут. — Някой ще дойде. Скоро.

Седи на същото място, но сега изглежда по-различно. Малко по-зряла и в нова рокля… която обаче ми се струва смътно позната. Мъча се да си спомня кога я е носила, но пак чувам гласа й:

— През лятото на 1940. Юли.

След миг се сещам. Да. Точно така. Лятото след първата ми година в колежа.

— Спомних си — казвам.

— Нима? — шегува се тя. — Но с моя помощ. Навремето помнеше всичко.

— Бях по-млад.

— И аз бях по-млада.