Читать «Най-дългото пътуване» онлайн - страница 29

— Леле! — възкликна смаяно тя и се приведе напред. — Огромен е! — Обърна се към Люк: — И ти яздиш тези гиганти! Доброволно?

— Когато ми позволят.

— Това ли искаше да ми покажеш?

— Да — кимна той. — Доведох те заради онзи бик ей там.

Посочи й светъл бик. Помръдваха само ушите и опашката му. Единият му рог бе изкривен, а по хълбока му личаха белези. Имаше по-едри от него, но позата му излъчваше нещо диво и необуздано. София усети, че той предизвиква другите да го доближат. Чуваше как пръхтенето му нарушава нощната тишина.

Погледна към Люк и забеляза колко се е променило изражението му. Той се взираше в бика привидно спокоен, но по лицето му пробягваха необичайни отсенки.

— Това е Биг Агли Критър — обясни й, без да откъсва очи от животното. — За него си мислех, когато си ме видяла. Опитвах се да го открия.

— Язди ли го днес?

— Не. Но разбрах, че не мога да си тръгна, без да го погледна отблизо. Странно е, понеже идвайки тук, изобщо не исках да го виждам. Затова паркирах пикапа така.

Тя зачака да продължи, но той замълча.

— Но си го яздил преди?

— Не — поклати глава Люк. — Но съм се опитвал. Три пъти. Той е неукротим. Яздили са го само неколцина, и то преди години. Върти се, рита, сменя посоката, а изхвърли ли те от гърба си, те напада, загдето си дръзнал да го обезпокоиш. Сънувам кошмари с него. Плаши ме. — Извърна се към нея, но половината му лице остана в сянка. — Не съм го казвал почти на никого.

Изражението му я изненада.

— Не мога да си представя, че се страхуваш от нещо — отрони тихо тя.

— Е, хмм… човешко е — усмихна се той. — Ако искаш да знаеш, не обичам и светкавиците.

— Аз обичам светкавиците.

— Друго е, когато си сред полето и няма къде да се скриеш.

— Вярвам ти.

— Сега е мой ред. Да те попитам нещо.

— Давай.

— Колко време излиза с Брайън?

Тя се засмя.

— Това ли е? — Продължи, без да дочака отговор: — Започнахме да излизаме, когато бях във втори курс.

— Едро момче е — отбеляза Люк.

— Стипендиант е. Ръгбист.

— Сигурно е добър.

— В ръгбито — призна тя. — Но не и като приятел.

— Но си излизала с него две години?

— Ммм… да. — Тя сви колене и ги обгърна с ръце. — Влюбвал ли си се?

Той погледна нагоре, сякаш търсеше отговора сред звездите.

— Не съм сигурен.

— Щом не си сигурен, вероятно не си.

— Възможно е — съгласи се той след известен размисъл.

— Какво? Няма ли да възразиш.

— Както ти казах, не съм сигурен.

— Разстрои ли те раздялата?

Той сви устни, преценявайки думите си:

— Не съвсем, но и Ейнджи не го преживя тежко. Ученическа връзка. Когато завършихме гимназията, и двамата разбрахме, че пътищата ни се разделят. Но останахме приятели. Покани ме дори на сватбата си. Забавлявах се много. Занасяхме се с една от шаферките й.

София смутено сведе поглед.

— Бях влюбена в Брайън. Преди него имах някакви увлечения… Пишех имената на момчетата в тетрадките си и ги ограждах със сърчица. Неща от този сорт… Хората издигат на пиедестал първата любов и в началото и аз се чувствах така. Не разбирах дори защо поиска да излиза с мен. Той е красив, атлетичен, популярен и богат. Бях шокирана, че избра мен. На първите срещи беше забавен и чаровен. Когато ме целуна, вече бях увлечена по него. Много увлечена. После обаче… — Замълча, не искаше да навлиза в подробности. — Както и да е… тази година скъсах с него. Оказа се, че цяло лято е спал с някакво момиче от неговия град.