Читать «Най-дългото пътуване» онлайн - страница 30

— Но той иска да те спечели пак.

— Да, но защо? Защото наистина държи на мен, или понеже не може да ме има.

— Мен ли питаш?

— Да. Не че ще му простя. Но ме интересува мнението ти като мъж.

— По малко и от двете, предполагам — отвърна предпазливо той. — Струва ми се обаче, че е осъзнал каква грешка е допуснал.

Тя прие мълчаливо дискретния комплимент, оценявайки сдържаността му.

— Радвам се, че те видях как яздиш — каза, защото наистина го мислеше. — Според мен се справи чудесно.

— Извадих късмет. Бях на тръни. Отдавна не бях яздил.

— Откога?

Той изтупа с длан джинсите си, печелейки време.

— От година и половина.

Отначало тя реши, че не е чула добре.

— От година и половина?

— Да.

— Защо?

Стори й се, че се колебае как да отговори.

— Последната ми езда преди тази вечер не мина гладко. Меко казано.

София разбра веднага.

— Биг Агли Критър, нали?

— Да — призна Люк. Отклони следващия й въпрос, насочвайки разговора отново към нея: — Живееш в пансион, а?

Тя забеляза смяната на темата, но не реагира.

— От три години.

Очите му светнаха шеговито.

— Верни ли са слуховете? За пижамените партита и за боя с възглавници?

— Не, разбира се. По-скоро са жартиерни партита и бой с възглавници.

— Ще ми хареса да живея там.

— Обзалагам се — засмя се тя.

— Но как е наистина? — попита с искрено любопитство той.

— Група момичета, които живеят заедно. През повечето време е добре. Понякога — не толкова. Този свят има собствени правила и йерархия. Стига да се съобразяваш с тях, всичко е наред. Аз обаче съм от Ню Джърси, работя от малка, знам какво е да се бориш за оцеляване. Нямаше да уча в „Уейк Форест“, ако не ми бяха отпуснали пълна стипендия. Малцина са като мен. Не твърдя, че всички са богати. Не са. Много момичета в пансиона са работили през летните ваканции. Но…

— Ти си различна — довърши той вместо нея. — Обзалагам се, че нито една от съквартирантките ти не би се съгласила да наблюдава бикове посред нощ.

„Не съм сигурна“ — помисли си София. Той бе победителят в родеото и определено изглеждаше изкусително, както се изрази Марша. За някои момичета от пансиона това бе достатъчно.

— Спомена, че в ранчото ти има коне… — каза тя.

— Да — кимна той.

— Яздиш ли ги често?

— Почти всеки ден. Когато наглеждам добитъка. Мога да използвам и джипа, но съм израснал върху седлото и съм свикнал така.

— Яздиш ли за забавление?

— От време на време. Защо? А ти?

— Не. Никога не съм яздила. В Ню Джърси няма много коне. Но като малка си мечтаех да яздя. Като всички момиченца. — Тя замълча. — Как се казва конят ти?

— Кон.

София го зачака да се засмее, но той явно не се шегуваше.

— Наричаш коня си Кон?

— На него не му пречи.

— Трябва да му измислиш аристократично име. Принс, Чийф или нещо такова.

— Ще се обърка.

— Повярвай ми. Всичко е по-добро от Кон. Все едно да наречеш кучето си Куче.