Читать «Най-дългото пътуване» онлайн - страница 172

— Ако не те познавах, щях да реша, че ме заплашваш.

— Не те заплашвам… Просто те предупреждавам.

— Ако въпреки това откажа?

— Ще си навлечеш неприятности.

Той се усмихна.

— Щом е важно за теб, няма да го пропусна за нищо на света.

* * *

Люк се чудеше как не го е забелязал досега, но един ден откри, че все по-трудно се захваща с ежедневната работа в ранчото. Бе позанемарил задълженията си не защото бяха маловажни, а понеже му липсваше мотивация. Защо да сменя загнилите дъски на верандата на голямата къща? Защо да запълва ямата, образувала се до помпата за напояване? Защо да насипва чакъл по алеята, за да я подравни след зимата? Защо да прави каквото и да било, след като вече нямаше да живеят тук?

Предполагаше, че майка му не се чувства така, понеже притежава сила, каквато не е наследил, но когато сутринта отиде да нагледа стадото, нещо около къщата й привлече вниманието му и той спря Кон.

Майка му се гордееше с градината си. От малък помнеше как я подготвя за засяване през пролетта, как я плеви старателно през лятото и как в края на дългия ден бере зеленчуците. Сега обаче вместо прави спретнати лехи видя високи бурени.

* * *

— Така… да поговорим за петък. — София се претърколи в леглото и се обърна към него. — Имай предвид, че на търга ще се продават картини.

Дотогава оставаха само два дни и той се опита да демонстрира внимание.

— Да. Каза ми.

— Ще присъстват много богати хора. Важни личности.

— Добре.

— Исках да се уверя, че не смяташ да дойдеш с шапката и ботушите.

— Досетих се.

— Ще ти трябва костюм.

— Имам костюм. Хубав е.

— Имаш костюм? — повдигна вежди тя.

— Защо се изненадваш?

— Защото не мога да си те представя в костюми. Виждала съм те само с джинси.

— Не е вярно — намигна й. — Сега не съм с джинси.

— Съсредоточи се! — скастри го тя. — Не говоря за това!

Той се засмя.

— Преди две години си купих костюм. И вратовръзка, риза и обувки, ако искаш да знаеш. Поканиха ме на сватба.

— Нека позная… Тогава го облече за пръв и последен път?

— Не — поклати глава Люк. — Носих го още веднъж.

— На друга сватба?

— Не. На погребение. Почина приятелка на мама.

— Това беше второто ми предположение. — София скочи от леглото, грабна завивката и се уви с нея. — Искам да го видя. В дрешника ли е?

— На закачалката вдясно — посочи той, възхищавайки се на извивките й под импровизираната тога.

Тя отвори вратата и извади костюма. Огледа го и кимна.

— Прав си. Хубав е.

— Пак си изненадана.

Вдигнала закачалката с костюма, София се обърна към него.

— Странно ли е?

* * *

На сутринта София се върна в пансиона, а Люк отиде да нагледа стадото. Уговориха се на другия ден да дойде да я вземе. Когато се прибра по-късно следобед обаче, тя го чакаше на верандата. Държеше вестник и изглеждаше разтревожена.

— Какво има? — попита я.

— Пише за Айра. Айра Левинсън.

Отне му секунда да си спомни името.

— Старецът в колата, когото спасихме?

Тя му подаде вестника.

— Прочети.

Той видя, че в заглавието на статията се споменава утрешният търг. Сбърчи учудено чело.