Читать «Най-дългото пътуване» онлайн - страница 159

Нямаше лесен отговор, защото за нас изкуството не се свеждаше до пари. Също като репортерката, тези уредници на музеи, колекционери, експерти и организатори на търгове просто не разбираха. Вслушан в ехото от думите на Рут, преповтаряйки си ги наум, аз лека-полека започнах да проумявам отговора.

След час се обадих на Хауи. Казах му, че възнамерявам да разпродам на търг цялата колекция и като добър войник той не оспори решението ми. Не възрази и когато му съобщих, че искам търгът да се проведе в Грийнсбъро. Щом му обясних обаче как точно държа да се организира, той мълча стъписано толкова дълго, та помислих, че линията е прекъснала. Най-сетне Хауи прочисти гърло и ме уведоми за всички последствия от решението ми. Аз му казах, че поверителността е най-важна.

През следващите месеци уточнихме подробностите и още два пъти ходих в кантората на Хауи да се срещам с представители на „Сотбис“. Разговарях и с няколко изпълнителни директори на еврейски благотворителни организации; сумите, които щяха да получат, зависеха, естествено, от резултатите от търга. Оценителите седмици наред каталогизираха и заснемаха цялата колекция, за да преценят стойността й и да удостоверят произхода й. Крайната цена на колекцията зашемети дори мен, но всъщност това нямаше значение.

Когато предварителната подготовка за търговете — защото бе невъзможно всичко да се продаде за един ден — приключи, се срещнах с Хауи и с представителя на „Сотбис“. Още веднъж уточнихме задълженията им и изисках да подпишат няколко документа, че първоначалният ми план няма да бъде променян. После подписах завещанието си пред четирима свидетели. Изрично отбелязах, че то е окончателно и няма да бъде променяно или допълвано при никакви обстоятелства.

След това седнах в дневната у дома и се взрях в портрета на Рут, изморен и доволен. Липсваше ми, навярно повече от всякога в този миг, но се усмихнах и изрекох думите, които знаех, че иска да чуе.

— Те ще разберат, Рут — казах. — Най-сетне ще разберат.

* * *

Следобед е и аз усещам как се смалявам — като пясъчен замък, който вълните отмиват една по една.

Рут ме поглежда угрижено.

— Трябва да поспиш отново — казва ми нежно.

— Не съм изморен.

Рут разбира, че лъжа, но се преструва, че ми вярва, и казва с пресилено безгрижие:

— Нямаше да бъда добра съпруга на другиго. Понякога съм прекалено упорита.

— Вярно е — съгласявам се с усмивка. — Щастливка си, че те търпях.

— Говоря сериозно, Айра.

Поглеждам я. Иска ми се да я прегърна. Скоро, мисля си. Скоро ще отида при нея. Трудно ми е да говоря, но събирам сили да отговоря:

— Ако не се бяхме срещнали, животът ми нямаше да е пълен. Щях да се скитам по света и да те търся, дори да не знам кого търся.

Очите й просветват и тя протяга ръка да ме погали по косата. Допирът й е гальовен и топъл.