Читать «Най-дългото пътуване» онлайн - страница 150

Кого залъгвам?

Не мога да направя нищо подобно. Болката е направо жестока. За секунда сякаш се отдръпвам от тялото си — виждам развалина, подпряна върху волана. За пръв път след произшествието съм сигурен, че съм неспособен да помръдна. Камбаната бие. Не ми остава много. Логично е да се уплаша, ала не ме е страх. От девет години чакам да умра.

Не съм създаден да живея сам. Не ме бива. Годините след смъртта на Рут изминаха в отчаяна тишина, позната само на старците. Тишина, обвеяна от самота и от ясното съзнание, че добрите години са си отишли. Да не забравяме и усложненията, произтичащи от старостта.

Тялото не е годно да живее цял век. Говоря от опит. Две години след смъртта на Рут преживях лек сърдечен удар — едва успях да набера номера на „Бърза помощ“, преди да се строполя в несвяст на пода. Две години след това ми стана трудно да пазя равновесие. Купих си проходилка, за да не се катурвам в розовите храсти, когато се осмелявам да изляза навън.

Грижите за татко ми послужиха като предупреждение какво ме очаква и що-годе успях да се справя с предизвикателствата. Не предвиждах обаче безкрайния низ от дребни мъчения — някога лесни, а сега невъзможни неща. Вече не мога да отварям бурканите с конфитюр — моля касиерката в супермаркета да ми ги отваря, преди да ги прибере в плика. Ръцете ми треперят толкова, че пиша почти нечетливо, което ме затруднява да си плащам сметките. Мога да чета само на ярка светлина, а без зъбните протези мога да ям само супа. Дори нощем старостта е мъчителна. Заспивам след цяла вечност, а дългият сън е мираж. Има и лекарства — хапчетата са толкова много, че съм залепил бележка на хладилника, за да не ги забравям. Хапчета за артрит, за високо кръвно, за висок холестерол… Някои се пият преди, други — след хранене. Заръчаха ми винаги да си нося нитроглицеринови таблетки в джоба, в случай че почувствам пак пронизващата болка в гърдите. Преди ракът да започне да ме прояжда, докато остана само кожа и кости, се питах какви ли още неблагополучия ще ми сервира бъдещето. И Бог в своята мъдрост ми отговори. „Една злополука, да речем! Да му счупим костите и да го погребем под снега!“ Понякога си мисля колко странно е чувството Му за хумор.

Кажа ли го на Рут, тя няма да се засмее. Ще рече, че трябва да съм благодарен, защото не всеки е благословен с дълъг живот. Ще каже, че сам съм виновен за инцидента. После ще свие рамене и ще ми обясни, че съм жив, защото нашата история не е приключила.

Какво ще стане с колекцията ни?

Девет години се опитвам да отговоря на този въпрос и смятам, че Рут ще остане доволна. През тези години бях заобиколен от нейната страст; прекарах тези години в прегръдката й. Накъдето и да погледна, си спомням за нея, а преди да си легна нощем, се взирам в картината над камината, утешавайки се, че нашата история ще свърши точно така, както Рут би искала.