Читать «Най-дългото пътуване» онлайн - страница 145

— Значи всичко свърши?

— Да. Ако продължиш да яздиш, това е краят.

* * *

На другия ден Люк седеше до кухненската маса. Пред него лежаха ключовете за пикапа. Беше петък следобед и ако тръгнеше веднага, щеше да пристигне в мотела преди полунощ. Вече бе натоварил необходимата екипировка в колата.

Главата все още го наболяваше, но мисълта за София му причиняваше по-силна болка. Не искаше да пътува, не очакваше с нетърпение състезанието. Повече от всичко искаше да прекара почивните дни със София. Да яздят из ранчото, да се прегръщат пред камината.

По-рано се видя с майка си, но тя се държеше хладно. Отбягваше го. Когато се налагаше да разговарят, едва сдържаше гнева си. Той усещаше колко й тежат тревогите — за него, за ранчото. За бъдещето.

Взе ключовете, стана бавно и тръгна към пикапа, питайки се дали ще се върне у дома.

26.

София

— Предположих, че ще дойдеш — посрещна я Линда.

Лицето й изглеждаше уморено и угрижено като нейното.

— Не знаех къде другаде да отида — рече момичето.

Беше събота вечер и мъжът, когото обичаха, щеше да излезе на арената, рискувайки живота си.

Линда й махна да влезе и я покани да седне до кухненската маса.

— Искаш ли чаша горещ шоколад? Тъкмо се канех да си направя.

София кимна и забеляза мобилния телефон на Линда върху масата. Тя проследи погледа й.

— Пише ми съобщение, когато състезанието свърши — обясни, застанала пред печката. — Винаги. Е, преди ми се обаждаше. Разказваше ми как е минало състезанието, добре или зле… Сега обаче… — Поклати глава. — Сега ми съобщава, че е добре. А аз седя и чакам. Времето, разбира се, сякаш спира. Изморена съм, но знам, че няма да заспя дори след като получа съобщението. Защото ще се притеснявам мозъкът му да не е пострадал.

София прокара нокът по масата.

— Каза ми, че след инцидента е бил в интензивно отделение.

— Когато го приеха в болницата, беше изпаднал в клинична смърт. — Линда разбърка бавно млякото. — Дори след като се събуди, никой не мислеше, че ще оцелее. Тилът му беше… натрошен. Аз пристигнах едва на другия ден. Влязох да го видя и не го познах. Носът и скулата му бяха счупени. Лицето му беше подуто и… неузнаваемо. Не можеха да направят нищо заради другата травма. Главата му беше бинтована, лежеше завързан за леглото, за да не мърда. — Тя наля горещото мляко в чашите и добави по лъжичка какао. — Цяла седмица не отвори очи. Няколко дни след това го оперираха. Остана цял месец в интензивното отделение.

София пое чашата от Линда и отпи малка глътка.

— Каза, че има пластина.

— Да. Малка. Но лекарят обясни, че костите на черепа му вероятно никога няма да заздравеят напълно, защото не успели да спасят всички парченца. Описа го като витрина от цветни стъкълца, прикрепени хлабаво едно за друго. Сигурна съм, че сега е по-добре от предишното лято, а и той винаги е бил жилаво момче, но… — Тя замълча, неспособна да довърши мисълта си. Поклати глава и продължи: — След като го изписаха от интензивното отделение и сметнаха, че ще може да понесе пътуването, го прехвърлиха в университетската болница в „Дюк“. Мислех, че сме загърбили най-лошото, защото знаех, че ще оцелее, а нищо чудно и да се възстанови напълно. — Въздъхна. — После започнаха да пристигат сметките. Предстояха още три месеца в „Дюк“, докато тялото му се съвземе и за пластичните операции на лицето му. Нуждаеше се, разбира се, и от рехабилитация…