Читать «Най-дългото пътуване» онлайн - страница 140

— И преди мозъчното сътресение не биваше да яздя повече.

Стори й се, че не чува правилно.

— Не бива да яздиш? Никога?

— Според лекарите поемам огромен риск.

— Защото?

— Заради Биг Агли Критър. Хвърли ме на земята и ме влачи дълго. Казах ти, че ме стъпка, но не ти обясних, че ми разби главата, близо до мозъчния ствол. Имам малка метална пластина там, но е недостатъчна да ме предпази.

Думите му я вледениха. Невъзможно…

— Казваш, че има опасност да умреш? — Не дочака отговор, ужасена от истината. — Така е, нали? И не си ми казал досега? Как можа…

Всичко си дойде на мястото — защо й показа бика през първата им нощ заедно, защо майка му е толкова ядосана, напрежението му преди началото на състезанията.

— Ясно… — продължи тя, опитвайки се да овладее всепоглъщащия страх. — Тогава наистина няма да яздиш повече. Край! Оттегляш се завинаги.

Той не продума, но по лицето му прочете упорство. Прегърна го и се притисна отчаяно към него. Усещаше как бие сърцето му, колко силни са мускулите на гърдите му.

— Не искам да яздиш. Не бива. Моля те, обещай ми да се откажеш. Ще измислим друг начин да спасим ранчото.

— Няма друг начин.

— Винаги има друг начин…

— Не. Няма.

— Люк, знам колко е важно ранчото, но не е по-важно от живота ти. Разбираш го, нали? Ще започнеш отначало. Ще намериш друго ранчо. Или ще работиш в ранчо…

— Не ми трябва ранчото — прекъсна я той. — Правя го за мама.

Тя се отдръпна от него, обзета от гняв.

— Но тя също не иска да яздиш! Знае, че не е редно, че е глупаво… Защото си й син!

— Правя го за нея…

— Не! Правиш го, за да не се чувстваш виновен. Мислиш си, че постъпката ти е благородна, но всъщност си егоист! Това е най-егоистичното нещо…

Тя млъкна, опитвайки се да си поеме дъх.

— София…

— Не ме докосвай! — извика му. — Ще нараниш и мен! Не го ли разбираш? Замислял ли си се за мен? И как ще се почувствам? Не, защото не става дума за мен. Нито за майка ти. За теб са важни само твоите чувства! — Тя отстъпи назад. — И ме излъга — прошепна.

— Не те излъгах…

— Не ми каза истината — прекъсна го горчиво. — Излъга ме, защото си разбирал, че няма да се съглася с теб! Че сигурно ще откажа да бъда с човек, който смята да постъпи толкова… неправилно. И защо? Защото искаше да спиш с мен? Да се позабавляваш?

— Не…

Тя не го чуваше. Горещи сълзи се стичаха по лицето й. Беше безсилна да ги спре.

— Не мога да го преглътна… Тази седмица беше ужасна. Момичетата шушукаха, Марша ме отбягваше. Исках да бъда с теб, да поговорим… Но знаех, че трябва да участваш в състезанието. Приех го, защото това е работата ти. Но сега? Сега разбирам, че се опитваш да се самоубиеш…

Думите се изляха като водопад. Обърна се и грабна чантата си. Не можеше да остане тук. С него. Не сега.

— Не мога да го понеса…

— Чакай!

— Не искам да те слушам! Не искам обяснения защо толкова държиш да умреш!

— Няма да умра…

— Напротив! Познавам те отскоро, но майка ти е била тук и знае! Лекарите също! И ти знаеш, че грешиш! — Задъхваше се. — Ще говорим, когато се вразумиш. Дотогава… — Замълча. Преметна чантата през рамо, излезе тичешком от къщата и скочи в колата. Включи двигателя и едва не се блъсна във верандата, докато завиваше към алеята, заслепена от сълзите.