Читать «Най-дългото пътуване» онлайн - страница 139
Никълъс Спаркс
— Добре съм — отвърна. — Пътувах дълго, а сутринта се залових да поправям оградата.
— Сигурен ли си? — попита София. Откакто бе пристигнала в ранчото, го наблюдаваше като грижовна квачка. — Струва ми се, че си пипнал някакъв вирус.
— Просто съм изморен. Тежки дни бяха…
— Знам. Но спечели!
— Да. Спечелих.
— Това е добре. За ранчото, имам предвид — сбърчи чело тя.
— Да — повтори замаяно той. — Добре е за ранчото.
24.
София
Люк пак беше отнесен. Не като миналия уикенд, но нещо определено не беше наред. Изтощението не обясняваше състоянието му. Изглеждаше блед, с почти побеляла кожа, и макар да отричаше, личеше, че има по-силни болки от обикновено. При всяко по-бързо движение разкривяваше лице или си поемаше рязко дъх.
Вечерята с майка му премина сковано. Линда й се зарадва, но Люк се застоя дълго навън до грила, сякаш ги отбягваше. На масата разговорът заобикаляше всички проблемни теми. Люк не споменаваше болката, майка му не го попита за родеото, а София скри колко ужасна бе седмицата в пансиона заради Марша и Брайън. Наистина ужасна — една от най-тежките й седмици в колежа.
Още щом влязоха в къщата на Люк, той тръгна към спалнята. Чу го как изважда едно хапче от шишето, после второ. Последва го в кухнята, където го видя да поглъща шепа хапчета с чаша вода.
Уплаши се, забелязала как се подпира на плота с приведена глава.
— Много ли е зле? — попита го тихо и го прегърна през кръста. — Главоболието, имам предвид.
Той вдиша дълбоко няколко пъти, преди да отговори:
— Добре съм.
— Очевидно не си. Колко изпи?
— Четири — призна той.
— Но нали взе и преди вечеря?
— Не подействаха.
— Трябва да отидеш на лекар.
— Няма смисъл — възрази той с глух глас. — Знам какво ми е.
— Какво?
— Мозъчно сътресение.
Тя примигна.
— Как така? Удари си главата, когато скачаше от бика?
— Не. Приземих се лошо на тренировката преди две седмици.
— Преди две седмици?
— Да — призна. — И поднових тренировките прекалено рано.
— Главата те боли от две седмици?
София се постара да не издава паниката си.
— Не толкова. Ездата вчера влоши положението.
— Защо изобщо язди, след като смяташ, че имаш мозъчно сътресение?
— Длъжен бях. — Той не я поглеждаше.
— Нищо подобно. Постъпил си глупаво. Хайде! Ще те заведа в спешното отделение.
— Не — поклати глава той.
— Защо? Аз ще карам. Трябва да те прегледа лекар.
— И преди съм имал такива главоболия. Знам какво ще ми каже лекарят — да почивам, а е невъзможно.
— Да не би да смяташ да яздиш и следващия уикенд?
— Налага се.
София не повярва на ушите си.
— Затова ли е ядосана майка ти? Защото се държиш като идиот?
Той не отговори веднага. Въздъхна и обясни:
— Тя не знае.
— Не си й казал? Защо?
— Защото не искам да разбира. Ще се разтревожи.
София поклати глава.
— Защо продължаваш да яздиш, след като знаеш, че състоянието ти ще се влоши? Опасно е.
— Вече ми е все едно.
— Какво искаш да кажеш?
Люк се изправи бавно и се обърна към нея с примирено, извинително изражение.