Читать «Мълчалив свидетел» онлайн - страница 129

— Влез! — прогърмя гласът.

Тя отново си пое дъх, натисна дръжката и влезе в кабинета. Бе обзаведен в стила, типичен за високопоставените служители на полицията, който можеше да се определи с една дума — лукс. Дебел килим на пода, дъбово бюро, барче за напитки, телевизор и видео, кът за отмора с два големи фотьойла, безброй грамоти, снимки, трофеи по стените и полиците.

Той я изгледа изпитателно, демонстрирайки раздразнението си, после й посочи да седне на един не особено удобен стол срещу бюрото му. Мястото му бе стратегически избрано. Нито достатъчно близо, за да не се допусне фамилиарничене, нито твърде далече, за да не се налага да повишава глас. Държеше да говори тихо и убедително: смяташе, че така звучи авторитетно — не че се получаваше, помисли си тя, но това бе друг въпрос.

— Е, в голяма каша се забъркахме, какво ще кажеш?

Фармър го погледна, искаше й се да му каже колко го презира, но продължи да мълчи.

— Ти успя да изкараш всички в тази полиция пълни глупаци, и то без ничия помощ, съвсем сама. Можем само да се молим онзи да не реши да ни съди и да ни доведе до просешка тояга. Бог знае какво щеше да каже баща ти, ако бе жив. Той не бе мекушав като мен… — Тя изчака продължението. — Беше ми инспектор, когато станах младши детектив. — Хариет знаеше какво ще е следващото му изречение: бе чувала тирадата десетки пъти. — Той бе най-добрият шеф, когото някога съм имал, строг, но справедлив.

Тя знаеше, че според баща й Марк Уърдс бе най-големият тъпанар, постъпвал някога в полицията. Щеше да му го каже някой ден, надяваше се това да стане в деня на пенсионирането му, когато тя щеше да наследи поста му, а той щеше да е безсилен да й стори каквото и да е. Но засега трябваше просто да се защитава.

— Все пак бе нарушил условията на гаранцията си.

— Хващаш се за всяка сламка, а? — Фармър знаеше, че е така, но не можеше да измисли нищо друго. — Да се надяваме, че и там не сте се издънили нещо!

За момент си представи как се пресяга през бюрото и забива силен юмрук в лицето му. Остана неподвижна.

Той се изправи и закрачи из стаята, поставил ръце зад гърба си, с познатото изражение „да поставим картите на масата“.

— Поех риск, когато те назначих на този пост, Хариет. За мен това бе начин да изразя благодарността си към паметта на баща ти, да му се отплатя за всичко, което той е направил за мен…

„Това ли се казва, когато се канят да те изритат?“ — почуди се Фармър.

— Наистина вярвах, че точно ти, с твоя произход, можеш да се справиш с отговорностите, произтичащи от този пост. — Той спря и я погледна. — Явно съм сгрешил.

Тя не си спомняше да е изпитвала такава омраза към друг човек през живота си. Често бе чувала израза, че всеки може да стане убиец при определени обстоятелства, но до този момент не бе осъзнавала, че е вярно. Всичко, което превзетото надуто копеле каза след това, й прозвуча като далечно ехо.