Читать «Моят живот» онлайн - страница 3

И когато напуснах университета три години по-късно, отвратен до дупка от празноглави преподаватели и тъпоумни колеги, пак си предричах добра кариера… към три години просто си бачках у дома, най-вече на вилата. След което ей-тъй на, внезапно, райските порти се отвориха — не ме питайте защо, но търсенето на специалисти по базово 3D програмиране скочи до небесата и можех дори да избирам за коя компания да работя!

Три месеца в „Стар индъстрис“, след което с две от момчетата си основахме „Кронос текнолъджи“… боже, какви велики времена бяха! Добре де, работехме под шапката на „Стар“, но бяхме съвършено самостоятелни. Теглих им един шут на нашите, наех си стая почти в Центъра; бяхме седмина в „Кронос“, наблъскани в малко офисче с място само за трима; обикновено вътре беше задимено — лисици да ловиш, компютрите сияеха и пищяха, в автобарчето винаги имаше бира и сандвичи, работата спореше. Запълнихме си пазарната ниша съвсем успешно и всичко вървеше по мед и масло. Планирах да си наема квартира на горните нива, запознах се с мацка с ей-такива цици, татко умря…

След като една седмица ни бавиха кредитките, Дейви отиде в „Стар“ да намекне меко, че щом нашата компания им прави 20% от общия оборот, най-добре да бъдат по-любезни с нас. Добре си спомням онзи следобед — бяхме приключили с бачкането, с по бира в ръка лениво обсъждахме новите трейлъри на игрите. След малко сигурно щяхме да се хванем на някоя стрелялка… Дейви отвори вратата. Изглеждаше… странно.

— Дотук бяхме, момчета — каза.

Гледахме го изумени.

— Дотук сме — повтори. — Кой каквито проекти е правил, ще му се плати. И край.

— Ама как? — посмя да се изуми Роджър. — Тъй де, нали…

Дейви просто сви рамене.

Дописах последния ред, блъснах сейва, прехвърлих всичко на чекмеджето и проверих набързо да не би нещо да е останало в системата. Не беше. Извадих кутията с диска и включих транснет-връзката на компютъра. Уф, край.

Добре де, оставаше ми и да редактирам програмата, че работи, това ясно, но трябва да я почистя и да я направя наистина бърза, и прочие, но засега стига толкова. Нека поотлежи… имам още десет дни до предаването й. Важното е, че си бях заработил джобните за месеца и можех с чиста съвест да ходя да проливам кървава пот от утре.

Отскочих до кухнята да взема бира — няма такива екстри като автобарче в стаята тук на Стената — и се жакнах пак. Чисто удоволствие е безбрежният Транснет да се разстеле пред очите ти и в главата ти, след като втори ден си цамбуркал само в малката си домашна системка.

Две години бачках на черно — през първата имаше много работа за базови 3D-та; към края й дойде модата на метаморфистите. Мога да метаморф-програмирам… просто не съм добър. И в базите съм мърляч, но там, стига чудото да работи, никой не го е грижа… метаморфистиката изисква неща над нивото ми. Тъй че в края на годината се оказа, че едва връзвам двата края и имам само един постоянен работодател, който за нещастие бавно затъваше. Какъв ли избор имах? Намерих си удобно местенце във ВК-парка — майтап на майтапите, грижех се за няколко сребърни акули, а не да се жаквам в тях — и се преместих наблизо; новата ми квартира беше почти на Стената… но мъничко извън нея. Така можех да си бачкам за собствено удоволствие и да не завися от пазара; някъде по онова време се намерихме и с Корблис; плащаха ми малко, но редовно… нещата пак се уредиха. Започнах да свиквам с тъпите акули, честна дума.